неделя, 30 май 2010 г.

За глупостта



Дитрих Бонхьофер (1906–1945) е роден в Бреслау (дн. Вроцлав, Полша) в лекарско семейство. Следва богословие в Тюбинген, Рим и Берлин, където от 1932 г. е студентски пастор и преподавател по систематично богословие. Участва активно в икуменическото движение и развива духовно-просветителска дейност. Води нелегални курсове за проповедници на т.н. „Изповядваща църква“, отхвърляща нацисткия контрол над християнските общности. През 1943 г. е арестуван по подозрение за участие в заговор срещу Хитлер. Един месец преди края на Втората световна война е обесен в концлагера Флосенбург.

Глупостта е още по-опасен враг на доброто и от злобата. Против злото може да се протестира, то може да бъде разобличено, в краен случай може да бъде и отсичано с помощта на сила. Злото винаги носи в себе си зародиша на саморазлагането, оставяйки след себе си у човека в най-лошия случай неприятно чувство. Против глупостта пък сме беззащитни.

Тук не можем да постигнем нищо – нито с протести, нито със сила. Тук не помагат доводи и на фактите, които противоречат на собственото съждение, просто не се вярва – в подобни случаи глупакът дори се превръща в критик. Ако пък фактите са неопровержими, просто ги отхвърлят като нищо не означаваща случайност. При това глупакът, за разлика от злодея, е абсолютно доволен от себе си и дори става опасен, ако в раздразнението си, на което той лесно се подава, премине в нападение. В това е и причината да подхождаме към глупавия човек с по-голямо внимание, отколкото към злия. И в никакъв случай не трябва да се опитваме да го убеждаваме с разумни доводи, това е безнадеждно и опасно.

Можем ли да се справим с глупостта? За тази цел е необходимо да се постараем да разберем нейната същност. Известно е, че глупостта е не толкова интелектуален, колкото човешки недостатък. Има хора, които са изключително съобразителни и при все това са глупави, но има и такива, които мислят бавно и които можем да наричаме както си искаме, но само не и глупави. С удивление правим това откритие в конкретни ситуации. При това не толкова се създава впечатлението, че глупостта е някакъв вроден недостатък, колкото стигаш до извода, че в определени ситуации хората оглупяват или позволяват на себе си да оглупяват. Наблюдаваме след това, че затворените в себе си и самотните хора са изложени на този недостатък по-рядко в сравнение със склонните към общителност (или обречените на нея) хора и групи от хора.

Поради това изглежда глупостта е повече социологически, отколкото психологически проблем. Тя не е нищо друго, освен реакция на личността на въздействието на историческите обстоятелства и странично психологическо явление в конкретна система на външните отношения. При внимателно разглеждане се оказва, че произволно мощно засилване на външната власт (все едно дали политическа или религиозна) поразява значителна част хора с глупост. Създава се впечатлението за най-обикновен социологически и психологически закон. Властта на едните се нуждае от глупостта на другите. Този процес се заключава не във внезапна деградация или отмиране на някои (нека ги наречем интелектуални) човешки заложби, а в това, че личността – потисната от зрелището на всичко съкрушаващата власт – се лишава от вътрешна самостоятелност и (повече или по-малко несъзнателно) се отказва да търси собствена позиция в създаващата се ситуация. Глупостта често бива съпровождана от упорството, но това не трябва непременно да ни въвежда в заблуда по отношение на нейната самостоятелност. Общувайки с такъв човек, чисто и просто чувстваш, че говориш не с него самия, не с неговата личност, а с овладените от него лозунги и възвания. Той се намира под заклинание, той е заслепен, той е поруган и осквернен в собствената си същност. Превръщайки се в безволево оръдие, глупакът е способен на всяко зло и заедно с това не му е по силите да разпознае това зло като зло. Тук се корени и опасността от дяволската употреба на човека за зло, което може да го погуби завинаги.

Именно тук обаче става съвършено ясно, че глупостта може да бъде преодоляна не с актове на поучаване, а само с акта на освобождението. При това обаче следва да се признае, че действителното вътрешно освобождение в преобладаващото мнозинство от случаите е възможно само когато е предшествано от външно освобождение. Докато това не се случи, трябва да изоставим всички опити да въздействаме на глупака по пътя на убежденията. В тази ситуация е съвсем очевидна безполезността на всички наши усилия да разберем, за какво мисли „народът”. Както и защо този въпрос е напълно излишен когато става дума за хора, мислещи и действащи със съзнание за собствената си отговорност. „Начало на мъдростта е страхът Господен” (Пс. 110:10). Това, което ни казва Писанието е, че вътрешното освобождение на човека за отговорен живот пред Бога е и единственото действително преодоляване на глупостта.

Впрочем всички тези мисли за глупостта все пак съдържат и известно утешение – те в никакъв случай не ни позволяват да смятаме повечето от хората за глупаци при произволни обстоятелства. В действителност всичко зависи от онова, на което разчитат управляващите – дали е хорската глупост или вътрешната самостоятелност и разума на хората.

Няма коментари:

Публикуване на коментар