вторник, 30 март 2010 г.

Структури на жизнения свят


Алфред Шютц е роден на 13 април 1899 г. във Виена. Учи право и социални науки във Виенския университет. Като млад се среща с бащата на феноменологията Хусерл и води кореспонденция с великия философ. Един от най-ярко надарените му ученици и последователи, Шютц разкрива нови и уникални хоризонти на феноменологията, като поставя основите на феноменологическата социология. С идването на нацизма Алфред Шютц, подобно на други изтъкнати имна на мислители от Германия и Австрия, е принуден поради еврейския си произход да емигрира в САЩ. За дълъг период от време в САЩ той се препитава като банков служител и едва в карая на своя живот заема академична позиция. Значителна част от произведенията си Шютц написва във времето извън служебните си задължения, което е твърде необичайно за съвременните практики, особено при мислител от неговия мащаб. Умира на 20 октомври 1959 г. в Ню Йорк.
Приживе, макар високо ценен от някои свои колеги, Алфред Шютц си остава слабо известен и по-скоро маргинален социолог. След смъртта му преиздаването на негови основни текстове бележи началото на нарастващ интерес към научното му наследство. Днес творчеството на Шютц с право иам своето незаменимо място и значение в социологията на ХХ в.


Следващите размишления се отнасят до структурата на това, което Хусерл нарича „жизнен свят" , в който според естествената си нагласа ние като човешки същества сред подобни нам преживяваме природата, културата и обществото, взимаме отношение към техните предмети, влияем се от тях и действаме тях. В тази нагласа съществуването на жизнения свят и типичността на неговите съдържания се възприемат като безвъпросно дадени, докато това не се промени. Както показа Хусерл, нашето мислене се осъществява чрез идеализациите „и така нататък" и „аз мога отново и отново". Първата води до допускането, че това, което доказало своята валидност досега в нашия опит, би останало валидно и в бъдеще; втората — към очакването, че занапред бих могъл отново и отново да постигам това, което съм постигнал в този свят, действайки върху него. Следователно можем да говорим за основни допускания, характерни за естествената нагласа в жизнения свят, които са възприети като безвъпросно дадени, а именно допусканията за константността на структура-на света, за константността на валидността на нашия опит за света и за константността на нашата способност да действаме върху света и в света.

Безвъпросно даденото трябва най-напред да бъде обозначено като добре познатото „саморазбиращо се", което като такова е форма на нашето разбиране за света и за себе си в естествената нагласа. Но природата на това, което приемаме като безвъпросно дадено, е такава, че по всяко време то може да поставено под въпрос така, както саморазбиращото по всяко време може да се окаже неразбираемо. Но дори и самите допускания за константност остават ва­лидни, само докато не бъдат проблематизирани. Очаква­нията, основани върху константността на структурата на света, могат да бъдат взривени, валидното може да се окаже съмнително, възможното неосъществимо. Приетото преди като безвъпросно дадено после се прев­ръща в проблем, проблем — теоретичен, практически или емоционален, който трябва да бъде формулиран, анализиран и решен. Но всичко проблематично възник­ва върху праосновата на безвъпросно дадено­то (което става „подвъпросно" в буквалния смисъл на думата: съмнително, проблематично) и всички решения на проблемите се състоят в това, чрез про­цеса на разпитване поставеното под въпрос да се превър­не в ново безвъпросно станало. Още неразпитваното „саморазбиращо се" притежава своите открити хоризонти — вътрешни и външни, които са ни дадени в естестве­ната нагласа за възможните тълкувания. За да решим възникналия теоретичен и практически проблем, който е резултат на актуалното поставяне под въпрос на саморазбиращото се до момента, ние трябва да проникнеш чрез тълкуване в тези хоризонти. Щом като повярваме, че сме постигнали знание, достатъчно за „станалото под въпрос", ние прекратяваме тази безкрайна задача и че привидно произволно решение обявяваме занимаващия, ни проблем за решен по начин, достатъчен за цели. Но как въобще се стига до поставянето на един проблем, а именно дотам — станалото под въпрос ни изглежда като струващо си въпроса? Кое е релевантно за решаването на един проблем? Кога той ни изглежда за нашите цели като „достатъчно добре решен", та че да прекратим по-нататъшните проучвания?

Всички тези въпроси сочат към различни значения на понятието „релевантност", някои от които ще анализираме по-нататък. Най-напред трябва в сгъстена форма да си припомним някои основни структури на възприятия като безвъпросно даден жизнен свят. Безвъпросно та и познатата близост на този свят в никой случай нехомогенна. Нашето знание за него и нашата способно да действаме в него показват множество разслоявания.

Да разгледаме разслояванията на жизнения свят в пространствено-времево отношение. Най-напред там съ­ществува слой на преживения или преживявания на жизнен свят, който лежи в „сега" на моя актуален обсег (обсег на чуване, на виждане, на полето на манипулация и т. н.) свят, за който аз имам или мога да имам пряко усещане със или без помощта на инструменти от всяка­къв род, за който аз знам, че действа непосредствено върху мен и върху който аз мога непосредствено да действам — със или без помощта на инструменти. Но аз имам знание също за онзи свят, който е бил преди в моя обсег, въпреки че сега той вече не е. Тук трябва да се прави разлика, дали моят опит за този свят включва очакването, че аз, поне но принцип, мога да го върна от­ново в моя сегашен обсег или не. Ако е в моите възмож­ности да възстановя отново предишния си обсег, напри­мер чрез връщане към началната точка, то тогава, съоб­разно идеализиращите допускания „и така нататък" и „аз мога отново и отново", аз приемам като безвъпросно дадено, че във възстановения обсег бих открил света ка­то принципно същия, какъвто съм го преживявал пре­ди, когато той е бил в моя актуален обсег — може би с модификацията „същият, но променен". Третата зона е тази част от света, която нито е, нито пък някога е била в моя актуален обсег, която обаче бих могъл да въведа в него. Тази зона също има своя характерна степен на позната близост. Първо аз приемам за безвъпросно, че нейните типични структури ще бъдат същите, каквито са тези на областите, които преживявам актуално или които съм преживявал. Второ, проблемът за структура­та на социалния свят тук вече придобива значение, тъй като аз приемам за безвъпросно дадено, че твоят свят в актуален или във възстановим обсег е по принцип моят свят в потенциален обсег, въпреки че поради моята би­ографична ситуация опитът ми за него ще се различава от твоя опит, съответстващ на твоята биографична ситуация.

Разслояването на света на зони — актуален, възста­новим или достижим обсег, вече препраща към структу­рирането на жизнения свят съобразно измеренията на обективното време и неговите субективни корелати във феномените ретенция припомняне и очакване и към своеобразните разграничения на прежи вяване на времето, които съответстват на различните измерения на реалността. Тук ние не можем да се зани­маваме с тези много сложни проблеми.

Трябва да се кажат няколко думи за структуриране­то на социалния свят. Слоят на социалния жизнен свят в нашия обсег ще наричаме свят на непосредствен социален опит, а субектите, дадени ни в не­го — наши приближени. В света на непосредствения опит ние делим заедно с нашите прибли­жени не само периодите преживяно време, ние притежа­ваме също един сектор от пространствения свят в общ обсег, при което тялото на другия е в моя обсег и моето — в неговия. Към това ядро на непосредствения опит се присъединява светът. на съвременниците, чиито субекти наречени още „хора покрай мен". Съвременниците знаят един за друг чрез многостранно разчленено типизиране, което преми­нава през всички степени на изпълване, яснота, интен­зивност и анонимност и чието описание е задача на философската социология.

Независимо от всяка социална дистанция съвремен­ниците могат по принцип да действат един върху друг. Светът на съвременниците е разчленен -на предишен свят на приближените — възстановим или не — и на достижим свят на приближените. По-нататък открива­ме социалния свят на нашите предшественици, който действа върху нас, без ние да можем да действаме върху него, и социалния свят на нашите наследници, върху който можем да действаме ние, но който не може да действа върху нас. Светът на предшествениците ни е да­ден за постоянно тълкуване чрез разнообразни, изпъл­нени със съдържание типове, а светът на наследниците по принцип остава в празна анонимност.

Всички тези разслоявания се намират като безвъпросно дадени в нашия наивен опит за социалния жизнен свят. Дори типизациите и символизациите, чрез които разграничаваме различните слоеве на нашия социален свят, тълкуваме и интерпретираме неговите съдържа­ния, определяме нашите действия в него и върху него и неговото действие върху нас във всички степени на въз­можност, са предпоставени като безвъпросно дадени чрез социално обусловените схеми на изразяване и ин­терпретация на групата, към която принадлежим — ние обикновено наричаме тези схеми „култура" на нашата група. Също културата, дори преди всичко тя, е състав­на част от жизнения свят, който ни изглежда саморазбиращ се. Тя съопределя какво в нашия културен свят ще важи като безвъпросно, какво ще бъде под въпрос и какво ще се разглежда като заслужаващо си въпроса. Но тя също така съопределя разграничаването на хори­зонтите, които трябва да бъдат тълкувани, т. е. на усло­вията, при които за целите на социдлния живот възник­ващият проблем може да бъде разглеждан като решен.

Това е така, защото знанието на всеки индивид само в нищожна степен съответства на неговия личен опит. Преобладаващата част от това знание е социално извле­чена, то е предадено на индивида в дългия процес на възпитание от родители, учители, учители на учители­те, чрез отношения от всякакъв тип, включващи приб­лижени, съвременници и предшественици. То е предаде­но под формата на възгледи, повече или по-малко добре обосновани, съответно на слепи мнения, максими, ре­цепти, указания за решаване на типични проблеми, т. е. за постигане на типични резултати чрез типично прила­гане на типични средства. Цялото това социално извле­чено знание се възприема първоначално от отделния член на културната група като безвъпросно дадено, за­щото то му е предадено от групата като безвъпросно възприето и като валидно и проверено. Така то става еле­мент от формата на социалния живот и образува като такъв както обща схема за интерпретация на общия за нас свят, така и средство за взаимно съгласие и разбира­не. Това ни отвежда към следващата стъпка, а именно към въпроса за структурирането на нашето знание за нашия толкова многообразно разчленен жизнен свят.

Както забелязва още Уйлям Джеймс, в наивната нагласа на нашата всекидневна жизнена практика — чието структуриране очертахме по-горе — на пространствено-времевия и социокултурен свят съответства, пре­сичайки го отчасти, определена диференциация на знанието ни за него. Смятаме, че фундаменталното разгра­ничение на Уйлям Джеймс може да бъде преда­дено най-добре (на немски — бел. прев.) чрез изразите „познаване отблизо" и „знаене на известното". Първото се. отнася към онзи относително много тесен сектор от знанието, за който всеки от нас има основно, ясно, определено и непротиворечиво знание не само за „какво" и „как", но и за разбирането на „защо", относно това, за което той е „компетентен". „Знаенето на известното" се отнася само до „какво" и оставя безвъпросно „как". Какво точно ста­ва, когато завъртаме шайбата на телефона, за неспециа­листа е неизвестно, неразбираемо, а и безразлично — за него е достатъчно, че желаният партньор се обажда. Ние приемаме, че апаратът, процедурата, предписанието, максимата на практическото ни поведение при норма­лен ход на нещата ще издържат и за в бъдеще, както е ставало досега, без да знаем защо това е така и на какво се основава нашата вяра. Областите на нашето ,",знаене на известното" и „познаване на нещата отблизо" са обкръжени от измерения на „гола" вяра, които пък от своя страна са градирани по множество начини — от обосно­ваност, убедителност, през близост, доверие към чужд авторитет, сляпо приемане, до пълно невежество. Сред всички тези сфери на знание само „познаването отбли­зо" отговаря на постулата за яснота, определеност и непротиворечивост. Всички други сфери независимо от техните вътрешни противоречия и несъвместимости принадлежат към полето на неразпитваното, а оттук и на възприетото като безвъпросно дадено, с една дума — на „саморазбиращото се" поне докато неговата помощ при ориентирането в жизнения свят се счита все още за достатъчна. Трябва да се отбележи, че тези само грубо скицирани идеално-типови форми на нашето зна­ние за жизнения свят са диференцирани по различни начини и че те постоянно се променят у самия индивид, от индивид към индивид, от индивида към социалната група, вътре в самата група и, накрая, от една група към друга. Съдържанието на познатото, на близкото, на това, на което се вярва, и на непознатото следователно е относително: както за индивида по отношение на него­вата биографична ситуация, така и за групата по отно­шение на нейната историческа ситуация. Друга основна категория на социалния живот е неравенството при разпределението на знанието в неговите различни форми между индивидите, принадлежащи към една група, както и между самите групи, която категория заслужа­ва да бъде поставена като централен проблем на една со­циология на знанието, съзнаваща своята истинска задача. Но какво определя тази диференциация на знанието в неговите различни форми? Отговорът на този въпрос води непосредствено към темата за релевантността.

Нека да наречем знанието, което в определен мо­мент от времето индивидът има на свое разположение, негов запас от знание, а различните подразделения на това знание — негови степени на бли­зост. Ако изследваме накратко как индивидът преживява структурирането на своя запас от знание, то ние ще открием като субективен корелат на различните форми на знание съответстващите им зони на интерес, чрез които индивидът бива мотивиран. Индивидът преживява себе си в света, усвояван от него, като усещащо, мислещо и действащо, възприемащо го спонтанно същество; тук Лайбниц с право дефинира спонтанността като способност да се продължава към нови и нови аперцепции. Но целият свят на природата, културата и обществото не е даден на преживяващия го индивид, за да се ориентира той в него или да го овладя­ва чрез мисъл и действие. Скицираното в началото разчленяване на света на слоеве с различен обсег се обуславя от факта, че индивидът, живеещ в света, винаги прежи­вява себе си като пребиваващ в някаква ситуация и при това в ситуация, която той трябва да дефинира. По-щателният анализ показва, че понятието „дефиниране на ситуацията" съдържа два главни компонента. Единият произлиза от онтологичната структура пред дадения свят. За да приготвя чаша с подсладена вода, казва Бергсон, трябва да почакам, докато захарта се разтвори. Другият компонент, който прави възможно да се отде­лят чрез дефиниране от онтологично преддадената структура на света определени елементи, произлиза от актуалното биографично състояние на индивида, включващо неговия запас от знание в актуалното му разчленя­ване. Това, което принадлежи на първия, онтологичен компонент на ситуацията, се преживява от индивида като нещо, което е наложено върху него, което го е спо­летяло като идващо отвън условие за всяка възможна свободна изява на спонтанност. Биографичното състоя­ние определя спонтанното дефиниране на ситуацията вътре в наложената онтологична рамка.

За преживяващия субект обаче елементите, обособи­ли се от наличната структура на света, се намират вина­ги в смислови взаимовръзки, в такива на ориентиране и в такива на овладяване чрез мисъл и действие. Причин­ните връзки на обективния свят биват преживявани су­бективно като средство и цел, като препятствие или подкрепа за спонтанната активност на мисълта или действието. Те се изявяват като взаимовръзки на инте­реси, като проблемни кръгове, като системи от проекти и съответни възможности за тяхното осъществяване. Системата на тези многостранно преплетени взаимов­ръзки се преживява субективно от индивида като систе­ма на плановете му .за часа или за деня, за труд или за отдих, при което всички тези отделни планове са обеди­нени в една върховна, обхващаща всички други систе­ми, без самата тя да е свободна от противоречия, и коя­то ние ще наречем „жизнен план". (Тук трябва да се отбележи, че ние използваме думата „план" в разширен смисъл, който не включва задължително елемента на намерението. Съществуват също така „наложени" отвън планове.)

Така жизненият план определя отделните планове, а те — текущите интереси. Текущият интерес е този, който определя кои елементи ще избере индивидът от обкръжаващия го и разчленен по вече описания начин обективен свят, за да дефинира своята ситуация. Същият интерес избира от наличния запас от знание на инди­вида онези елементи, които са нужни за дефиниране на ситуацията. С други думи, интересът определя кои еле­менти от онтологичната структура на преддадения свят и, от друга страна, от актуалния запас от знание са ре­левантни за индивида, за да дефинира той своята ситуа­ция мисловно, дейностно, емоционално, за да се ориен­тира и да се борави с нея. Тази форма на релевантност ще бъде наречена мотивационна релевантност, защото тя се преживява обективно като мотив за дефиниране на ситуацията.

Мотивационната релевантност може да бъде прежи­вявана като наложена отвън или пък като изява на вът­решна спонтанност от всякакъв вид (от слепия подтик до рационалния проект). Тя може да бъде съзнавана във всички степени на яснота или пък да бъде несъзнавана в смисъла на Лайбницовите „petites perceptions" и дори в смисъла на съвременната „дълбинна психология". Сте­пента на яснота на разбирането, в което се преживява мотивационната релевантност, зависи от структурата на актуалния запас от знание, от който се извличат елемен­тите, необходими за дефиниране на ситуацията.

Самият този актуален запас от знание не е нищо друго освен наслоение на целия наш опит, свързан с предишни дефиниции на отминали ситуации, независи­мо от това дали тези ситуации се отнасят до нашия соб­ствен свят в предишен актуален, възстановим или достижим обсег или пък до свят на нашите приближени, съвременници или предшественици. Нашето предвари­телно знание може да установи, че ситуацията, която предстои да бъде дефинирана, е по отношение на друга,дефинирана по-рано, типично съща, типично сходна, модифицирана, вътрешна или че е изцяло нова, как това става по начина на т. нар. от Хусерл „синтез на познаване") във всичките разновидности. Това отнасяне на ситуацията, подлежа ща в момента на дефиниране, към запаса от знание би могло обаче да засяга елементи на „знаенето на извест­ното", на „познаване отблизо", на „голата" вяра или не­вежеството. Ако елементите на нашия запас от знание които са ни на разположение й споменатите градации' са достатъчни за мотивационно-релевантно дефиниране на ситуацията, то тогава дефинирането се осъществява като „саморазбиращо се" под формата на безвъпросно дадено. Такъв е случаят с всички наши рутинни занимания. Ако обаче не всички мотивационно-релевантни елементи, които познаваме предварително и в достатъч­на степен на близост, са „адекватни" или пък ситуация­та се окаже такава, че да не може да бъде чрез синтеза на разпознаване отнесена към предишна ситуация като типично сходна именно защото тя е радикално „нова", то тогава става необходимо „да знаем повече" за тези елементи било то като придобием повече знание или пък като преобразуваме наличното знание в друга сте­пен на близост. Такъв елемент тогава става релевантен за по-нататъшно придобиване на знание и с това също така — релевантен за дефинирането на ситуацията. Та­зи релевантност обаче е съвършено различна от мотивационната релевантност, върху която всъщност тя се ос­новава. Сега релевантният елемент вече не е даден като безвъпросен, като нещо саморазбиращо се: напротив, той е по-скоро поставен под въпрос, той е също и заслу­жаващ разпитване и поради това релевантен. Тази реле­вантност ще наречем „тематична релевантност", защото релевантният елемент сега става тема за нашето позна­ващо съзнание — процес, който традиционната психо­логия обикновено третира под рубриката „внимание".

Това, което създава темата като такава, се определя от мотивационно-релевантните състояния на интересите и от проблемните кръгове. Станала по този начин реле­вантна тема, сега обаче сама се превръща в проблем, който трябва да се реши практически, теоретично или емоционално. Ние се обръщаме към този вече тематично-релевантен проблем, който, въпреки че може да бъде мотивиран генетично чрез всеобхватни проблеми, инте­реси и планове, сега се конституира като тематично релевантен, откъснат от мотивационната си взаимовръзка, в известен смисъл сам в собственото си право, проблем интересен и поради това струващ си въпроса. И все пак този начин на изразяване не е достатъчно прецизен. Мотивационно-релевантните взаимовръзки всъщност про­дължават да съществуват, оставайки като външни хори­зонти на това, което е станало тематично-релевантно. Ние можем отново да се обърнем към тях, можем да ги разпитваме, като си разтълкуваме, и ние действително правим това, за да установим кога трябва да прекъснем по-нататъшното изследване на тематично релевантното поради това, че знанието за него ни е станало достатъч­но ясно и близко, за да може тематичния проблем да бъ­де разглеждан по отношение на всеобхватната взаимов­ръзка като решен. Казано на по-популярен език: цялостното мотивационно-релевантно състояние на интереси­те определя кога нашето любопитство по отношение на изучаването на тематично-релевантното трябва да бъде считано за задоволено. В един друг смисъл обаче цялос­тното положение създава само фона или периферията на актуално-релевантната за нас тема. Тя единствена заста­ва, както се казва, във фокуса на нашия интерес: проб­лемът, включен в нея, трябва да бъде решен, преди да можем да се обърнем към други неща. Ние казваме “first things first" („най-важното — най-напред"), давай­ки по такъв начин на прост разговорен език едно отлич­но определение на тематично-релевантното.

Тематично релевантното е проблем и, както казах­ме, като такъв то си струва да бъде разпитвано, оставай­ки същевременно под въпрос (по причини, свързани с мотивационната релевантност). То ни подтиква да про­никваме в неговите вътрешни и външни хоризонти, да намираме чрез синтез на разпознаване неговото препокриване с елементите, съдържащи се в нашия запас от знание, и преди всичко да разкриваме неговата типична принадлежност към пердконституираните и следователно типично познати светови феномени. Тук се серия от важни взаимовръзки с други области на
феноменологичното изследване, които за съжаление пове не могат да бъдат разглеждани в настоящите рамки. Ще посочим накратко само три сфери на изследване:


1.
Хусерл показа, че предпредикатният опит за жизнения свят е по начало и по принцип разчленен на типове. Ние преживяваме света не като сбор от сетивни данни, нито като съвкупност от индивидуални вещи, изолирани една от друга, нямащи никаква връзка помежду си. Ние виждаме не цветни петна и контури, а планини дървета, животни — в частност птици, риби, кучета и т.н. Тази типизация обаче се извършва (което Хусерл нееразработил в своите публикувани съчинения) съобразно специфичните структури на релевантност. В предпредиизвикатната типизация аз мога да схвана моето куче Фидо в неговото типично поведение като здраво и като болно, като индивид, като немска овчарка, като типично изобщо, като бозайник, като живо същество, като предмет на външния свят, като „нещо въобще". Коя типична структура ще избера, това се определя от тематичната релевантност, която този предмет има замен. Сходни взаимовръзки изплуват в сферата на предикатното съдержание не, най-малко във всекидневното мислене. Всяко съждение, което има формата Sер, е по необходимост елиптично, понеже „s" никога не е изключително "p" покрай много други неща, като “q”, "r", "s", "t"…е също и "p". В съответния биографичен момент, в който аз произнасям съждението „Sер", неговото „р-съществуване" е тематично релевантно за мен, и то затова, защото е конституирано като такова от мотивационните релевантности, чиято същина бе накратко скицирана чрез израза „в съответния биографичен момент".

2. Как се формират в полето на трансцеденталното субективно съзнание — след извършване на феномено-логичната редукция — отношенията между тема, хори­зонт и периферия на тематичното поле, как те се обусла­вят взаимно и изместват едни други, бе анализирано от­лично от Арон Гурвич в книгата му „Theorie du champ de la conscience". Макар Гурвич да вярва, че неговата употреба на термина „релевантност" се различава от моята, аз съдържателно подкрепям напълно неговия ана­лиз. Струва ми се, че неговото понятие за „релевант­ност" е особен случай на моето понятие за „тематична релевантност", което е дотолкова по-всеобхватно, докол­кото аз се занимавам с феноменология на жизнения свят, който в естествена нагласа човек трябва да овладее не само чрез мисъл, но и чрез действие и чувство, дока­то анализът на Гурвич се занимава само с трансцеден­талното съзнание, след като е извършена редукция, а оттук след „поставянето на света в скоби".

3. По-нататък Хусерл изясни важното различие между открити и проблематични възможности. След ка­то тематично релевантното е станало проблем, то може да се превърне в следваща задача както в общата рамка на онтологично предначертаните сфери на несъвмести­мост, така и във формата на алтернативи, между които трябва да бъде направен избор — на езика на Хусерл „в проблематична възможност". Във втория случай за из­бор има само краен и относително малък брой възмож­ни решения, всяко от които има своя собствена тежест. Тематично релевантният проблем е решен тогава, когато може да бъде определено към коя от наличните за избор алтернативи той трябва да бъде отнесен — процес, кой­то от своя страна отново е предначертай от по-всеобхват­ната система на мотивационните релевантности.

При всички обстоятелства обаче решението на тематично релевантния проблем включва отнасяне към ак­туално достижимия и подредения по гореописания вече начин запас от знание по степени на известност, на бли­зост, на вяра. Но не всички елементи на запаса от зна­ние са еднакво „релевантни" за решението на проблема,съдържащ се в темата. Огромна част от нашето налично знание е без връзка с темата и следователно без значе­ние за нейното изучаване и разработване. Ясно е, че в тази взаимовръзка терминът „релевантно" се използва в нов, трети смисъл, който ще наречем „интерпретационна релевантност" или „релевантност на тълкуването"

В асоциационистката психология сложният механизъм на интерпретационна релевантност и неговото отно­шение към мотивационната и тематичната релевантност се приема просто като безвъпросно даден и върху тази неясна база се развиват добре известните принципи на пространствена и времева непрекъснатост, на сходство и различие. Но как се стига до асоциативно преплитане на придобитото знание с тематично релевантното, остава неизяснено. Вникването в очертаната по-горе структура на нашия запас от знание според степента на близост би могло да ни бъде от полза. Ако попитаме най-напред как се е достигнало до това структуриране, ще открием, че нашето налично знание се състои от материал, който преди е бил тематично релевантен, а сега осъзнаван от­тук нататък като безвъпросно даден, но вече не като те­ма, а само като хоризонт, и то във формата на обичайното му постигане. Генетично обаче преобразуването на тематично-проблематичното във възприемано отсега нататък като безвъпросно дадено е извършено въз основа на биографичните и ситуационно обусловените мотивационни релевантности, които определят при какви условия мотивационнияят проблем, съдържащ се в темата, може да бъде счетен за решен, т. е. от коя точка нататък продължава­нето на изследването би станало ирелевантно, защото постигнатото знание за дефинирането на тогавашната тематична ситуация е сметнато за достатъчно. Както показахме по-горе, нашето знание за жизнения свят, било то предпредикатно дадено или формулируемо в предициращи съждения, е знание за типичността обектите и процесите в жизнения свят. Типичността обаче от своя страна се определя от изискванията предишната тематична ситуация, която трябва да дефинирана, „за да се справим с нея". Същите изисквания определят и степента на близост в елементите на знание, които с взетото решение на типичния проблем се превръщат в обичайни постижения. Това постигнато знание за типичността на жизнения свят притежава във всяка степен на близост свой собствен стил. Всяка типи-зация е проблемно-релевантна: няма типове изобщо, а само типове, които носят „индекс", сочещ към проблем. Ако чрез синтез на разпознаване една станала актуално релевантна тема може да доведе до препокриване с на­миращия се в разслоения на хоризонти запас от опит и обикновено в една и съща степен на близост тип като типично сходна, типично еднаква, тогава този предварително познат тип става интерпретативно релевантен по отношение на актуалната тема. В такива случаи казваме по повод на тази тема, че вече сме преживели „нещо от този род" или че сме чули за него, или пък че сме знае­ли между другото за какво е ставало дума; по-нататък ние казваме, че сме имали основание да допускаме, да вярваме, да предполагаме, да го считаме за вероятно или възможно, да се надяваме, да се страхуваме, че си­туацията, която сега трябва да бъде дефинирана, е ти­пично сходна със ситуацията, преживяна преди: сегаш­ната ситуация наистина може да е в едно или друго от­ношение „атипична", но иначе тя притежава изобщо съ­щия типичен стил. Думата „атипично" обаче е многоз­начна: тя може да означава, че в сегашната ситуация преживяваното като „атипично" обстоятелство е несъв­местимо с преживените предишни типизации на сравнимите ситуации или пък, че то би могло да е или би мог­ло да бъде съвместимо с тях, ако един от двата типа би могъл да бъде доведен до по-висока степен на близост, или накрая, че това, което отсега нататък е тематично релевантно, проявява съвършено нови черти, за които не може да има каквото и да било препокриване с еле­ментите на придобития преди запас от знание.

Това, което следователно се използва от разположе­ния на хоризонта запас от знание за решаването на те­матичния проблем, е знание, подредено предварително в различни степени на близост и според различните сти­лове на типизиране, знание, което произлиза от минали преобразования на материал, бил някога тематично ре­левантен и даден сега като налично безвъпросно знание. Този предварителен ред обуславя също това, че съответ­ните интерпретативно релевантни елементи стоят в спе­цифична смислова взаимовръзка, детерминирана както биографично, така и онтологично и която произлиза от същите мотивационни релевантности, от които произли­за актуалното тематично релевантно. Струва ни се, че тъкмо този общ произход от мотивационната релевант-ност обяснява заплетената възможност за „довеждане до съвпадане чрез синтез на разпознаване". Вероятно един по-нататъшен анализ на тези взаимовръзки би могъл да хвърли някаква светлина върху тайните на асоциация­та. Може би нещо подобно е имал предвид Кант, когато в първото издание на „Критика на чистия разум" разли­чава троен синтез — на апрехензия в нагледа, на репро­дукция във въображението и на рекогниция в понятие­то — триединство, което във второто издание е обобще­но в синтеза на аперцепцията.

„Довеждането до съвпадане" на актуално тематич­ните и разположените на хоризонти елементи на запаса от опит, които по този начин стават интерпретативно ре­левантни, не е в никакъв случай само или предимно па­сивен процес.

В преобладаващата си част изборът на материала, интерпретативно релевантен в даден момент, е резултат от научаване. Още в детството си ние трябва да се учим на какво да обръщаме внимание, което да свържем едно с друго, за да дефинираме света и нашата ситуация в не­го. Изборът и употребата на интерпретативно релевант­ния материал дори когато, веднъж научен, той е станал привична овладяност и рутина, остава следователно биографично, културно и социално обусловен. Един и същ жизнен свят се поддава на магическа интерпретация от примитивните хора, на теологическа от мисионера и на научна от технически образования. Би могло също така А да се покаже до каква степен системата на интерпретативните релевантности зависи от структурирането на света в зони на обсег и на обществото в свят на съвре­менниците и свят на предшествениците. Все още не сме достигнали до систематичното изследване на тази широ­ка област и все още ни липсва постулираното от Лайбниц изкуство да преоткриваме онова, което вече знаем .

Всичко казано дотук се нуждае от някои важни до­пълнения, за да изпреварим възможните недоразуме­ния. Най-напред трябва още да се изясни отношението между типизация и интерпретативна релевантност. То­ва, което откриваме в нашия запас от знание като типизиран опит, не е нищо друго освен материала, който преди е бил достатъчен, за да преобразува с помощта на провереното и интерпретативно релевантно налично зна­ние тематично релевантните проблеми в безвъпросност. Този процес на придобиване на опит води до седиментиране на запаса от знание, предварително подреден спо­ред типове и степени на близост. Би могло също да се каже, че след разрешаването на тематичния проблем типизациите, отнасящи се до него и следователно включе­ни в запаса от знание, образуват демаркационната ли­ния между изтълкуваните и отместените на заден план хоризонти на някогашния тематичен проблем. Но този начин на изказ е отново недостатъчно'точен, защото не взема под внимание факта, че отделно изолиран проб­лем не съществува: всички проблеми се намират в проб­лемни взаимовръзки, всички тематични релевантности образуват системи и това е така, защото всички мотива­ционни релевантности се преживяват субективно като системи от планове, подчинени на един всеобхватен текущ жизнен план. Но тъй като тези системи на мотивационните релевантности определят не само системите на тематичните релевантности, а също така и принадлежа­щите към тях интерпретативни релевантности, послед­ните също се намират в системна взаимовръзка. Същото важи и за типизациите, произлизащи оттук, както и за съответните степени на близост в нашия запас от зна­ние

Тези въпроси се отнасят, както може да се види, до генезиса на запаса от знание и до неговата специфично индивидуална структура. Във всеки момент от нашето съществуване като такова запасът от знание с всичките му разслоявания — по типизации, по степени на бли­зост, по структури на релевантност — е наличен и дос­тъпен в определени граници. Като такъв той е елемент от биографичната ситуация в дадения момент. Той със­тавлява безвъпросно дадената скрита основа за дефини­ране и овладяване на обкръжаващите ни светове на при­родата, културата и обществото, които от своя страна са разчленени на зони на обсег. Като цяло този свят е по принцип непрозрачен и затова като цяло той е също неразбран и неразбираем. Системите на релевантните структури поставят отделните съдържания на света в смислови взаимовръзки, които до определена степен мо­гат да бъдат направени прозрачни. За нещата от живота твърде много означава това проблемите да бъдат вижда­ни дори тогава, когато те не биха могли да бъдат преоб­разувани в безвъпросност. Тук възникват апоретичните категории на непознатото, което обаче е познаваемо, и на това, за което се знае, че е непознаваемо; първата во­ди към предначертаните от самия й тип възможности за запълване на празните места в нашия запас от знание, а втората — към множеството различни области на реалност, надстроени върху реалността на жизнения свят. Чрез символи тези области биват отнасяни обратно към жизнения свят и съответно интерпретирани в неговия контекст.

Необходимо е едно следващо допълнение към каза­ното по-горе, което засяга мотивационните, тематичните и интерпретационните релевантности. Докато в естест­вена нагласа човек преживява своя жизнен свят и се на­сочва нерефлектирано към него, действайки, мислейки и чувствайки, то разделянето на различни системи на релевантност въобще не влиза в неговото полезрение. Той живее, както казва Хусерл, в своите действия, насо­чен към нещата и процесите, и правейки това, държи, така да се каже, релевантностите „в ръцете си". Но той живее не само в своите действия, насочени съм съответните обекти, но и „в" принадлежащите към тях реле­вантности, които разграничават подвъпросното от безвъпросно даденото. Необходимо е едно рефлектиращо насочване към вниманието назад, за да се видят самите релевантности и тяхното разделяне в различни систем­ни взаимовръзки. Това обръщане обаче съвсем не изиск­ва незаинтересованото отношение на стоящия отвън, да не говорим за това на учения или на философа. Всяко сериозно решение в жизнения свят изправя човека пред една поредица тематични релевантности от хипотетичен характер, които трябва да бъдат тълкувани и разпитва­ни съобразно тяхното мотивационно влагане в жизне­ния план. Една теория на проективната дейност и на решенията в жизнения свят изисква анализ на принадле­жащите му системи на релевантност. Без една такава те­ория не е възможно каквото и да е обосноваване на нау­ката за човешкото действие. Учението за релевантности­те е следователно от фундаментално значение за теория­та на социалните науки.

То е много съществено и от други, още по-важни гледни точки. Първо, задача на социалните науки е да изследват до каква степен различните форми на систе­мите на релевантност в жизнения свят — мотивационната, тематичната и най-вече интерпретативната систе­ма — са социално и културно обусловени. Още типизацията на придобитото знание, т. е. на условията, при които проблемите могат да бъдат считани за достатъчно разрешени, а техните хоризонти — за достатъчно проя­вени, е до известна степен социално и културно обусло­вена. Не само речникът, но и синтактичната структура на всекидневния разговорен език, „вътрешната форма на речта", както я нарича Вилхелм фон Хумболд, съ­държа система на типизации, а с това и интерпретатив-ни релевантности, които са смятани от съответната лин­гвистична общност за проверени, следователно за безвъпросно дадени, и одобрени като валидни, докато това не бъде променено, и които в процеса на обучение и на­учаване са предадени на нови членове на групата. Също­то важи за различните средства, които всяка култура предоставя за типичното ориентиране в жизнения святи за неговото овладяване независимо дали става дума за инструменти, процедури, социални институции, нрави, обичаи, символни системи или жизнени правила. Всяко знание за тези средства определя мотивационните, тема­тичните и интерпретационните релевантности, които от­делният член на дадената социална група включва в своя запас от знание, а именно като един наложен му или стоящ в рамките на неговите възможности безвъпросно даден „заден фон" (Hintergrund) на неговата индивидуална дефиниция на ситуацията в жизнения свят.

Второ, всяка комуникация с другите в жизнения свят предпоставя една сходна структура най-малко на тематичните и интерпретативните релевантности. Тази сходна структура заема привилегирована позиция в све­та на непосредствения социален опит, защото общата за партньорите пространствена част от жизнения свят по необходимост прави някои от елементите еднакво тема­тично релевантни за двамата и защото очевидната даде­ност на тялото на другия с неговото поле на физиономичен израз в жизнения свят, на неговите жестове, на не­говите действия и реакции разкрива поле на интерпретационни релевантности, което иначе не би могло да бъ­де постигнато в една и съща степен. Проследяването й изучаването на модификациите, които тези общи или сходни системи на релевантност, принадлежащи към ситуациите в света на непосредствения социален опит, претърпяват в прогресивно анонимизиращите се зони на света на съвременниците, в тълкуванията на света на предшествениците, както и в очакванията на света на наследниците, е задача на една философска социология, за която феноменологичният анализ на структурите на жизнения свят трябва да създаде необходимите предварителни условия.

из "Чужденецът"

Няма коментари:

Публикуване на коментар