Даниел Бел е американски социолог и есеист, роден в Ню Йорк на 10 май 1919. Преподава в Харвард (катедра "Изкуство и Литература") и социология в Колумбийския университет. С многобройните си статии е сред от водещите социолози на САЩ и един от пионерите на постмодерното течение .
В третата му книга "Културните противоречия на капитализма" (1976) се долавят песимистични нотки свързани с бързото и зрелищното развитие на консуматорското общество.За някои Даниел Бел е консерватор и технократ, за други утопист и предшественик на хипи културата.
Знаменитият ерудит Самюел Джонсън твърди, че един здравомислещ човек няма да прочете никоя книга ред по ред, от край до край. Той самият пробягвал с поглед по страниците и четял само каквото го интересува, а останалото пропускал.
Това е определен начин да се запознаеш с една книга и той вероятно служи добре на умния читател. Но в днешно време мнозина четат не самата книга, а нещо за нея, обикновено от обзорите. Предвид ограниченията, които налагат медиите и природата на култортата, такова запознанство от разстояние крие опасност. Дори когато книгата съдържа сложна теза, повечето рецензенти (нали са заети, горките) хукват през текста, търсейки да уловят няколко реда, които да резюмират съдържанието, и да намерят етикет, подреждащ автора в удобни ниши на пазарната реклама. И тъй като господстваща тенденция в американската култура е либерална, аргументация, влизаща в противоречие с либерализма, притеснява някои рецензенти. А на автори, критикуващи онези аспекти на съвременната култура, които са евтина претенция за “освобождаване”, често им се слага етикет “неоконсерватори”.
Само по себе си такова клиширане е безмислено, защото допуска, че социалните възгледи могат да бъдат подредени в едно измерение. (Иронията всъщност се състои в това, че тъкмо онези, които се възмущават от “еднозимерното” общество, често имат едноизмерни възгледи за политиката.) В по-широк политически контекст тази фраза е лишена от смисъл, защото типът културна критика, към която се придържам – а смятам, че от подобен характер е критиката на Питър Бъргър и Филип Рийф, - надхвърля широко възприетите категории на либерализма и се стреми да поставя дилемите на съвременното общество в съвсем различна рамка.
Тъй като авторовата гледна точка е от значение за разбиране на неговите намерения, мисля, че няма да сбъркам, ако кажа, че аз съм социалист в икономиката, либерал в политиката и консерватор в културата. Мнозина биха сметнали подобно твърдение за странно, допускайки, че ако някой е радикал в една област, той е радикал във всички останали; и обратното, ако е консерватор в дадена област, трябва да е консерватор и в другите. Такова предположение тълкува погрешно както социологически, така морално природата на тези различни области. Аз смятам, че съществува постоянство във възгледите ми, което се надявам да покажа в този предговор. Ще започна с ценностите към които се придържам, а влседващия абзац ще се обърна към социологическата страна на въпроса.
Относно икономиката: днес обикновено се приема, че икономическата сфера е просто инструментална. Една от темите на тази книга е, че капиталистическото общество, поставяйки ударение върху натрупването, превръща тази дейност в самоцел. Но никой от философите моралисти – от Аристотел и Тома Аквински до Джон Лок и Адам Смит – не отделя икономиката от моралните цели, нито пък смята прозиводството на богатство за самоцел; то по-скоро бива разглеждано като начин за осъществяване на някаква добродетел, като средство да се води цивилизован живот.
Съвременната икономика се е превърнала в “позитивна наука”, която допуска, че преследваните цели са индивидуални и твърде разнообразни, а тя самата разглежда единствено “средствата” или рационалния избор при разпределяне на наличните ресурси сред съперничещи си индивидуални цели. Ценовата система обаче е само механизъм за относително разпределение на стоки и услуги в рамките на възникналия тип търсене. При това търсенето произтича от съществуващото разпределение на доходите. И нещо повече, онова, което в последна сметка определя посоката на икономиката, е ценностната система на културата, в чийто контекст е вплетена икономиката. Икономическата политика може да бъде ефикасна като средство; но тя може да бъде толкова справедлива, колкото формиращата я ценностна система.
Ето по тази причина аз съм социалист в икономиката. За мен социализмът не е статика или пък колективно владеене на средствата за прозиводство. Той е оценка на приоритетите в икономическата политика. Тъкмо поради това смятам, че в тази сфера общността взема връх над индивида по отношение на ценностите, които легитимират икономическата политика. Следователно първата грижа на общността би трябвало да бъде установяване на онзи “социален минимум”, който би позволил на индивидите да водят живот, изпълнен със самоуважение, да се чувстват членове на общността. Това означава съвкупност от приоритети, която гарантира работа на желаещите да работят, известна защита срещу рисковете на пазара и задоволителен достъп до медицинско обслужване.
В тази книга аз възприемам и преинтерпретирам класическото разграничение между потребности и интереси. Потребностите са това, което индивидите имат като членове на “човешкия род”. Интересите са различните желания на индивидите в съответствие със собствените им вкусове и идиосинкразии. Убеден съм, че първото задължение на дадено общество е да посрещне същностните потребности; в противен случай индивидите не могат да бъдет пълноправни “граждани” на обществото. Разбира се думата “потребности” е двусмислена. Навремето Кейнс писа: ,,..вярно е, че потребностите на човешките същества може и да изглеждат неутолими. Но те биват два типа – потребности, които са абсолютни в смисъл, че ние ги изпитваме независимо от ситуацията, в която могат да се намират хората от непосредственото ни социално обкръжение, и такива, които са относителни в смисъл, че ние ги изпитваме само ако удволетворяването им ни възвисява, кара ни да се чувстваме по-висши от заобикалящите ни. Потребностите от втория тип, тези, които удволетворяват желанието ни за превъзходство, могат наистина да бъдат неутолими...но това не важи за абсолютните потребности.”
В тази книга аз проследявам разликата посредством разграниченията, които прави Аристотел и по-късно Тома Аквински. Както посочва Тома Аквински, жаждата за пари не знае предели – ето защо католическата църква налага ограничения върху лихварството и върху свободното ценообразуване. Но потребностите, изразени във вид на храна, облекло, подслон и т.н., имат граници, установени от възможностите на този, който ги използва.
Модерната икономика неволно установява свое собствено разграничение между потребности и интереси: чрез понятието дискреционен доход. Една част от разходите на индивида е относително фиксирана – сумата, необходима за посрещане на определените от самия него базисни (или, в смисъла на Кейнс, абсолютни) потребности. Другата част е променлива: тя може да бъде отложена, да бъде използвана за удволетворяване на различни интереси и често пъти изразходвана за онзи тип дейсности, които са знак за висок статус и стремеж към превъзходство.
Аз твърдя, че социалният минимум е сумата от семейния доход, необходима за посрещане на елементарните потребности. И след като този минимум също е въпрос на културна определеност, той ще се променя с времето. Аз съм също така социалист дотолкова, доколкото не вярвам, че богатството би трябвало да бъде превръщано в прекомерни привилегии в области, където това е неподходящо. Така например, твърдя, че е несправедливо богатство да предоставя прекомерни предимства в областта на здравеопазването, след като това са социални права, които би трябвало да са достъпни за всички. В сферите на богатството, статуса и властта съществуват принципи на справедливо разпределени, които са различни за всяка сфера.
При все това аз съм либерал в политиката – определяйки двата термина в кантов смисъл. Либерал съм, защото смятам, че в политическата система приоритет като действащо лице трябва да има индивидът, ане групата (била тя семейство, кооперация, църква, етническа или малцинствена група). Освен това вярвам, че политическата система трябва да поддържа различето между обществено и частно, така че да не се допуска политизиране на цялостното поведение като в комунистическите държави или пък това поведение да бъде неограничавано както при схващането за ненамеса в частнаъа инициатива в традиционните капиталистически общества.
Обществената сфера се подчинява на принципите на правото, кото се прилага еднакво към всички – поради това тази сфера има процедурен характер: тя не конкретизира отношенията между индивидите; по-скоро третира хората по един и същ начин, отколкото да се стреми “да ги направи” равни. Частна сфера – в морала и в икономиката – е сферата, където съотнасящите се страни вземат свои собствени решения до степен, в която ефектът на излишеството (порнографията в единия случай, замръсяването на околната среда в другия) не разстройва обществената сфера.
Вярвам в принципа на индивидуалното постижение, а не в наследеното или предписано разпределение на социалните позиции. Но аз не съм егалитарист в съвременния, модерен смисъл на думата, според който законът би трябвало да прави хората равни – ситуация, която всъщност не е никакво равенство, а представителство чрез числова квота. Една от причините поради които правя разлика между потребности и интереси, е, че аз не виждам как в икономическата сфера доходите могат да бъдат изравнени. Нстояването за различие в работната заплата – най-силно сред работниците – отразява интуитивното усещане, че разликите в уменията и усилията би трябвало да бъдат различно възнаграждавани. След като веднъж е установен социален минимум, това какво хората ще правят с остатъка от парите си е тяхна работа, така както си е техен проблем как ще действат в сферата на морала, доколкото не засягат обществото. И щом като в социалното съперничество доминира универсализмът, тогава аз съм твърдо убеден, че критерият на заслугата е справедлив принцип за справедливо възнаграждаване на индивидуалното постижение в обществото.
А в кълтурата съм консерватор, защото уважавам традицията; вярвам в разумната оценка за качествата на художествените творби; при това смятам за необходим принципа на авторитета при оценяване стойността на опита, на изкуството и образованието.
Използвам термина култура – както е видно от тази книга – в по-ограничен смисъл от антропологическия миш-маш, който дефинира всеки “формиран начин на живот” като култура, и в по-широк смисъл в сравнение с аристократичната традиция, която ограничава културата до изтънчените и проявления и до високото изкуство. Културата за мен представлява опитът да се предложат непротиворечиви поредици от отговори на екзистенциалните заплахи, пред които се изправят всички човешки същества в хода на своя живот. Поради тази причина традицията в съществена за виталността на една култура, защото тя осигурява приемственост на паметта, която ни учи как нашите предшественици са се справяли със същите екзистенциални заплахи. (Ето защо в Библията се казва: “Ако забравя, Йерусалиме – нека ме забрави десницата ми!”)
Наблягането върху оценката е необходима, за да се предотврати тази безсистемност, която приема всяко “значещо” реживяване за добро и настоява, че “културата” на всяка група е тъкмо толкова валидна, колкото и на коя да е друга. Падението на модерната епоха идва с акцента, който тя поставя върху себеизразяването, и със заличаването на всяко разграничаване между изкуство и живот, така че импулсивното действие, а не разумната дисциплина на въображението се превръща в мерило за удволетвореност. За да бъде значима, една култура трябва да надхвърля настоящето, защото тя постоянно се сблъсква с онези фундаментални въпроси, чиито отговори, посредством набор от символи, осигуряват живото смислово единство на съществуването. След като признаването на традицията в културата и оценката на изкуството (както и изграждането на добре съгласувана образователна система) се постигат чрез научаване, то именно авторитетът – под формата на ерудираност, житейска мъдрост и умело тълкуване – е необходимият пътеводител за обърканите хора. А такъв авторитет се печели само с мисловен труд, не чрез смешение на езиците.
Традиционната позиция, която аз поддържам, е вътрешно последователна, защото изразява убеждението, че всички хора придобиват статуса на граждани чрез икономическия минимум, достатъчен да им осигури самоуважение; чрез принципа на индивидуалното постигане на социална позиция на основата на заслугата, както и чрез приемствеността нажду минало и настояще, за да получи бъдещето рима форма – все необходими условия за цивилизован ред.
Само по себе си такова клиширане е безмислено, защото допуска, че социалните възгледи могат да бъдат подредени в едно измерение. (Иронията всъщност се състои в това, че тъкмо онези, които се възмущават от “еднозимерното” общество, често имат едноизмерни възгледи за политиката.) В по-широк политически контекст тази фраза е лишена от смисъл, защото типът културна критика, към която се придържам – а смятам, че от подобен характер е критиката на Питър Бъргър и Филип Рийф, - надхвърля широко възприетите категории на либерализма и се стреми да поставя дилемите на съвременното общество в съвсем различна рамка.
Тъй като авторовата гледна точка е от значение за разбиране на неговите намерения, мисля, че няма да сбъркам, ако кажа, че аз съм социалист в икономиката, либерал в политиката и консерватор в културата. Мнозина биха сметнали подобно твърдение за странно, допускайки, че ако някой е радикал в една област, той е радикал във всички останали; и обратното, ако е консерватор в дадена област, трябва да е консерватор и в другите. Такова предположение тълкува погрешно както социологически, така морално природата на тези различни области. Аз смятам, че съществува постоянство във възгледите ми, което се надявам да покажа в този предговор. Ще започна с ценностите към които се придържам, а влседващия абзац ще се обърна към социологическата страна на въпроса.
Относно икономиката: днес обикновено се приема, че икономическата сфера е просто инструментална. Една от темите на тази книга е, че капиталистическото общество, поставяйки ударение върху натрупването, превръща тази дейност в самоцел. Но никой от философите моралисти – от Аристотел и Тома Аквински до Джон Лок и Адам Смит – не отделя икономиката от моралните цели, нито пък смята прозиводството на богатство за самоцел; то по-скоро бива разглеждано като начин за осъществяване на някаква добродетел, като средство да се води цивилизован живот.
Съвременната икономика се е превърнала в “позитивна наука”, която допуска, че преследваните цели са индивидуални и твърде разнообразни, а тя самата разглежда единствено “средствата” или рационалния избор при разпределяне на наличните ресурси сред съперничещи си индивидуални цели. Ценовата система обаче е само механизъм за относително разпределение на стоки и услуги в рамките на възникналия тип търсене. При това търсенето произтича от съществуващото разпределение на доходите. И нещо повече, онова, което в последна сметка определя посоката на икономиката, е ценностната система на културата, в чийто контекст е вплетена икономиката. Икономическата политика може да бъде ефикасна като средство; но тя може да бъде толкова справедлива, колкото формиращата я ценностна система.
Ето по тази причина аз съм социалист в икономиката. За мен социализмът не е статика или пък колективно владеене на средствата за прозиводство. Той е оценка на приоритетите в икономическата политика. Тъкмо поради това смятам, че в тази сфера общността взема връх над индивида по отношение на ценностите, които легитимират икономическата политика. Следователно първата грижа на общността би трябвало да бъде установяване на онзи “социален минимум”, който би позволил на индивидите да водят живот, изпълнен със самоуважение, да се чувстват членове на общността. Това означава съвкупност от приоритети, която гарантира работа на желаещите да работят, известна защита срещу рисковете на пазара и задоволителен достъп до медицинско обслужване.
В тази книга аз възприемам и преинтерпретирам класическото разграничение между потребности и интереси. Потребностите са това, което индивидите имат като членове на “човешкия род”. Интересите са различните желания на индивидите в съответствие със собствените им вкусове и идиосинкразии. Убеден съм, че първото задължение на дадено общество е да посрещне същностните потребности; в противен случай индивидите не могат да бъдет пълноправни “граждани” на обществото. Разбира се думата “потребности” е двусмислена. Навремето Кейнс писа: ,,..вярно е, че потребностите на човешките същества може и да изглеждат неутолими. Но те биват два типа – потребности, които са абсолютни в смисъл, че ние ги изпитваме независимо от ситуацията, в която могат да се намират хората от непосредственото ни социално обкръжение, и такива, които са относителни в смисъл, че ние ги изпитваме само ако удволетворяването им ни възвисява, кара ни да се чувстваме по-висши от заобикалящите ни. Потребностите от втория тип, тези, които удволетворяват желанието ни за превъзходство, могат наистина да бъдат неутолими...но това не важи за абсолютните потребности.”
В тази книга аз проследявам разликата посредством разграниченията, които прави Аристотел и по-късно Тома Аквински. Както посочва Тома Аквински, жаждата за пари не знае предели – ето защо католическата църква налага ограничения върху лихварството и върху свободното ценообразуване. Но потребностите, изразени във вид на храна, облекло, подслон и т.н., имат граници, установени от възможностите на този, който ги използва.
Модерната икономика неволно установява свое собствено разграничение между потребности и интереси: чрез понятието дискреционен доход. Една част от разходите на индивида е относително фиксирана – сумата, необходима за посрещане на определените от самия него базисни (или, в смисъла на Кейнс, абсолютни) потребности. Другата част е променлива: тя може да бъде отложена, да бъде използвана за удволетворяване на различни интереси и често пъти изразходвана за онзи тип дейсности, които са знак за висок статус и стремеж към превъзходство.
Аз твърдя, че социалният минимум е сумата от семейния доход, необходима за посрещане на елементарните потребности. И след като този минимум също е въпрос на културна определеност, той ще се променя с времето. Аз съм също така социалист дотолкова, доколкото не вярвам, че богатството би трябвало да бъде превръщано в прекомерни привилегии в области, където това е неподходящо. Така например, твърдя, че е несправедливо богатство да предоставя прекомерни предимства в областта на здравеопазването, след като това са социални права, които би трябвало да са достъпни за всички. В сферите на богатството, статуса и властта съществуват принципи на справедливо разпределени, които са различни за всяка сфера.
При все това аз съм либерал в политиката – определяйки двата термина в кантов смисъл. Либерал съм, защото смятам, че в политическата система приоритет като действащо лице трябва да има индивидът, ане групата (била тя семейство, кооперация, църква, етническа или малцинствена група). Освен това вярвам, че политическата система трябва да поддържа различето между обществено и частно, така че да не се допуска политизиране на цялостното поведение като в комунистическите държави или пък това поведение да бъде неограничавано както при схващането за ненамеса в частнаъа инициатива в традиционните капиталистически общества.
Обществената сфера се подчинява на принципите на правото, кото се прилага еднакво към всички – поради това тази сфера има процедурен характер: тя не конкретизира отношенията между индивидите; по-скоро третира хората по един и същ начин, отколкото да се стреми “да ги направи” равни. Частна сфера – в морала и в икономиката – е сферата, където съотнасящите се страни вземат свои собствени решения до степен, в която ефектът на излишеството (порнографията в единия случай, замръсяването на околната среда в другия) не разстройва обществената сфера.
Вярвам в принципа на индивидуалното постижение, а не в наследеното или предписано разпределение на социалните позиции. Но аз не съм егалитарист в съвременния, модерен смисъл на думата, според който законът би трябвало да прави хората равни – ситуация, която всъщност не е никакво равенство, а представителство чрез числова квота. Една от причините поради които правя разлика между потребности и интереси, е, че аз не виждам как в икономическата сфера доходите могат да бъдат изравнени. Нстояването за различие в работната заплата – най-силно сред работниците – отразява интуитивното усещане, че разликите в уменията и усилията би трябвало да бъдат различно възнаграждавани. След като веднъж е установен социален минимум, това какво хората ще правят с остатъка от парите си е тяхна работа, така както си е техен проблем как ще действат в сферата на морала, доколкото не засягат обществото. И щом като в социалното съперничество доминира универсализмът, тогава аз съм твърдо убеден, че критерият на заслугата е справедлив принцип за справедливо възнаграждаване на индивидуалното постижение в обществото.
А в кълтурата съм консерватор, защото уважавам традицията; вярвам в разумната оценка за качествата на художествените творби; при това смятам за необходим принципа на авторитета при оценяване стойността на опита, на изкуството и образованието.
Използвам термина култура – както е видно от тази книга – в по-ограничен смисъл от антропологическия миш-маш, който дефинира всеки “формиран начин на живот” като култура, и в по-широк смисъл в сравнение с аристократичната традиция, която ограничава културата до изтънчените и проявления и до високото изкуство. Културата за мен представлява опитът да се предложат непротиворечиви поредици от отговори на екзистенциалните заплахи, пред които се изправят всички човешки същества в хода на своя живот. Поради тази причина традицията в съществена за виталността на една култура, защото тя осигурява приемственост на паметта, която ни учи как нашите предшественици са се справяли със същите екзистенциални заплахи. (Ето защо в Библията се казва: “Ако забравя, Йерусалиме – нека ме забрави десницата ми!”)
Наблягането върху оценката е необходима, за да се предотврати тази безсистемност, която приема всяко “значещо” реживяване за добро и настоява, че “културата” на всяка група е тъкмо толкова валидна, колкото и на коя да е друга. Падението на модерната епоха идва с акцента, който тя поставя върху себеизразяването, и със заличаването на всяко разграничаване между изкуство и живот, така че импулсивното действие, а не разумната дисциплина на въображението се превръща в мерило за удволетвореност. За да бъде значима, една култура трябва да надхвърля настоящето, защото тя постоянно се сблъсква с онези фундаментални въпроси, чиито отговори, посредством набор от символи, осигуряват живото смислово единство на съществуването. След като признаването на традицията в културата и оценката на изкуството (както и изграждането на добре съгласувана образователна система) се постигат чрез научаване, то именно авторитетът – под формата на ерудираност, житейска мъдрост и умело тълкуване – е необходимият пътеводител за обърканите хора. А такъв авторитет се печели само с мисловен труд, не чрез смешение на езиците.
Традиционната позиция, която аз поддържам, е вътрешно последователна, защото изразява убеждението, че всички хора придобиват статуса на граждани чрез икономическия минимум, достатъчен да им осигури самоуважение; чрез принципа на индивидуалното постигане на социална позиция на основата на заслугата, както и чрез приемствеността нажду минало и настояще, за да получи бъдещето рима форма – все необходими условия за цивилизован ред.
из "Културните противоречия на капитализма"
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар