понеделник, 13 април 2009 г.

Труповете от Тимишоара


Жан Бодрияр е роден през 1929 г. в Реймс. Френски социолог, културолог и фотограф, един от най-интерестните мислители на постмодернизма. Редактор на списанията "Utopie" и "Traverses", участник в събитията през май 1968 г. Автор на множество книги, есета и статии, между които: "Система на обектите" (1968), "Общество на потреблението" (1970), "Към критиката на политическата икономика на знака" (1972), "Огледало на производството или критичната илюзия на историческия материализъм" (1973), "Символичната обмяна и смърт" (1976), "Да забравиш Фуко" (1977), "Симулакрум и симулация" (1981), "Фаталните стратегии" (1983), "Прозрачност на злото" (1990).
Основна тема в творчеството му е съотношението на реалността към символичното й публично отражение, във връзка с което въвежда в широка употреба понятията “симулация” и “хиперреалност”. Според Бодрияр, спектакълът или зрелищното представяне на събитията от медиите формира нашата гледна точка за тях, това е нереален образ, който той определя като “хиперреалност”.

Преподава до кончината си на 6 март 2007 г.


Изглежда обаче, че вече сме се уморили да подхранваме края на историята със симулакри и че я оставяме да се възвърне към своя ход, че вече сме се уморили от тази дълга симулация на модерност и че с последните събития, включително тези на Изток, сме навлезили във фаза на десимулация. Така войната в Залива и сибитията на Изток са измежду ония като че ли нереални събития, които имат по-малко смисъл в самите себе си, отколкото фактът, че те слагат край на неща, които вече отдавна не са имали смисъл (комунизмът за източните страни, студената война за войната в Залива). В това отношение те все пак са симптоматични събития, ала двойнствени – с непосредствена достоверност (чрез медиите), но с една фундаментална неверифицируемост. Ретроспективно погледнато, същото може да се каже и за много от миналите или скорошните събития – те също не изтъкват вече истината, а достоверността. Информацията прави всичко да бъде достоверно (с други думи, несигурно) – дори миналите факти, дори бъдещите събития. Принципът на достоверността (който същевременно е и принцип на статистиките и сондажите) е заменил критериите за истина и представлява същинският принцип на информацията. Тази несигурност е като вирус, който засяга или заразява всякиа история, всяка новина, всяко изображение, и дори ако те са били изобличени, това е извършено само във възможност, тъй като възможността е част от самата действителност – една отсега нататък несигурна, парадоксална, случайна, хиперреална действителност, прецедена от медиите, отделена от собствената си картина.
Оттук идва и нашият интерес да положим войната в Залива и румънската “революция” на такъв тест за несигурност, да ги прибавим към този сбор от несигурни предмети, чиято достоверност не надхвърля площта на екраните – непосредствено разградими от информацията предмети, скоро след това избелели и забравени, досущ както става с всеки спектакъл.


В случая с румънската революция онова, което предизвика нещо като морално възмущение и постави проблема за скандалната “дезинформация” или по-скоро за самата информация като скандал, бе измамата с мъртвите в Тимишоара.

Всъщност не мъртвите направиха скандала, а режисираното присъствие на труповете в телевизионните кадри, както е ставало някога с присъствието на мъртви души в счетоводните книги. Това е нещо като взимането им за заложници, а и нашето взимане за заложници, в качеството ни на измамени. Шантажът с насилието и смъртта, още повече за една благородна, революционна кауза, бе почувстван като по-лош и от самото насилие, като пародия на историята.
Всички масмедии живеят от предвкусването на една катастрофичност, от една апетитна близост на смъртта. Така една снимка от “Либерасион” ни показва конвой бегълци, “които малко след това ще бъдат атакувани от иракската армия”. Антиципиране на следствията, болнава симулация, чувствена провокация. Същата работа и по CNN с пристигането на ракетите “Скъд”. Нищо не е информация, ако не е преминало през този хоризонт на възможното, през тази истерия на възможното – не в психологически смисъл, а в смисъл на това безсъвестно принуждаване на даденото ни за действително да бъде консумирано като недействително.
На времето, за да изобличат някоя измама, хората казваха: “Това е кино! Това е театър! Това е литература”. Този път, при събитията в Румъния и войната в Залива, можеше да се каже: “Това е телевизия!”.
Фото и кинокартината все още минават през негатив (и прожектив), докато цифровата, синтезираната, телевизионната картина и видеокартината са изображения без негатив, тоест без негативност, без референция. Те са потенциални, а потенциалното е това, което слага край на всяка негативност, на всяка отчетност, реална или събитийна. Оттам заразата на картините, които пораждат сами себе си без референцията на нещо реално или въображаемо, е самата тя нещо потенциално безгранично и това безгранично пораждане води до информацията като катастрофа.
Дали обаче е все още картина онази картина, която отпраща единствено към самата себе си? Във всеки случай тя поставя проблема за своето безразличие към света, а значи и за нашето безразличие към нея, което е политически проблем. Когато телевизията се превръща в стратегическо място на събитието, тя се конструира като убийствена автореференция, става един затворен механизъм. Реалният обект е унищожен от информацията – не просто отчужден, а разрушен. От него остават само следи върху един монитор.
Много от румънските свидетелства говорят за това отнемане на събитието, на живата опитност, която те са имали за него, чрез потъването му в мрежата на медиите, чрез това негово подменено местожителство – телевизионния екран. Тогава зрителите се отъждествяват с “чудаците” от екрана, изживяват тяхната революция като екзотика на картините, сами превръщайки се във външни наблюдатели и туристи в една потенциална история. От мига, в който студиото става център, а екранът единствено място на поява, всички искат на всяка цена да присъстват там, дори хората по улиците се натискат по-близо до снопа от камери (които между другото се снимат една друга). Улицата става продължение на студиото, тоест на не-мястото на събитието, на потенциалното място на събитието. С това самата улица се превръща в потенциално пространство. В място на пълно объркване на маси и медии, объркване на действието и неговия знак в реално време.
Във всичко това не проличава никакво желание за комуникация. Само непреодолимият подтик да бъде заето това не-място, това празно пространство на представлението – екранът. Самото представление (включително политическото пред-ставителство) днес е зона на ниско налягане, която медиите запълват със своите бури – последствията са същите, както при всяко спадане на налягането. Най-високото налягане на информацията съответства на най-ниското налягане на събитието и действителността.
Същата нереланост се вижда и в процеса Чаушеску. Тук скандала е не самата юридическа процедура, а видеолентата, която е неприемлива като единствена, безкръвна следа от едно кърваво събитие. Пред очите на целия свят това събитие завинаги ще си остане подозрително само поради тази сценична злоупотреба, извършена със странно безсрамие. И този скрит съдник, чийто глас сякаш удря обвиняемите, тези обвиняеми, които сме заставени да виждаме, докато те потенциално са мъртви, тези мъртви обвиняеми, които наново биват разстрелвани за нуждите на информацията...


Можем да се запитаме дали актьорите в тази постановка сами не са поискали да станат подозрителни в очите на общественото мнение, дали не са играли, за да съботират собствената си картина. Същевременно с този процес Чаушеску постигна съвършен успех, свидетелствайки в тесен смисъл за функцията на картината, функцията на шантажа, функцията на разубеждаването. Всъщност под сянката на диктатурата, интуицията за тези неща се е изтънчила още повече отколкото при нас. Ние нямаме на какво да ги научим. Защото ако румънците сами сами се дрогираха с тази телевизионна спекулация, която им послужи за революционен допинг, те въвлякоха в своята информационна демагогия и всички западни медии. Манипулирайки сами себе си, те ни накараха спонтанно да нагълтаме тяхната фикция. Ние носим същата отговорност, каквато и те. Или по-точно никой не носи отговорност. Въпросът за отговорността дори не може вече да се постави. Сам безумният дух на информацията подстрекава постановките.
Когато информацията се смесва със своя източник, получава се Ларсенов ефект, както при звуковите вълни – ефект на странични шумове и несигурност. Когато желаният сигнал е максимален (а днес навсякъде желанието за събития е максимално), той прави късо съединение с началните данни и предизвиква ефект на неконтролируем отговор. По тази причина ние всъщност скалъпваме фалшив процес срещу тях, като ги обвиняваме в манипулация и вероломство. Никой не носи отговорност, Всичко се разиграва в дяволския кръг на достоверността. В мътното съзнание на актьорите и медиите е трябвало да се направят достоверни събитията на Изток, да се направи достоверна революцията чрез едно наддаване с мъртъвци. Да се направят достоверни и самите медии чрез обществения резонанс. Оттам и този порочен кръг на достоверноста, чийто резултат е недостоверността на революцията и на самите събития. Логическото навързване на информацията и историята се обръща против самото себе си, въвличайки в своя кръг нещо като намаляване количеството на историческото съзнание.
Посредством войната в Залива американците също не постигнаха нещо по-различно. От прекаленост в своето разгръщане и режисиране, от извънмерно утвърждаване на своята мощ и майсторско владеене на информацията, те лишиха от достоверност и войната, и информацията. Те бяха Юбю на собствената си мощ, така както румънците бяха Юбю на своето безсилие. Прекалеността поражда пародията, която анулира фактите. И така както финансовата спекулация разбива принципа на икономията, спекулацията на масмедиите разбива принципа на политиката и историята.

Обратно на фикцията за обща солидарност, с която са обвити медиите и техните изображения, самите събития притежават все по-малко смисъл, все по-малко реалност отвъд някакъв свой стеснен хоризонт. В пространството на медиите степента на разпространение е максимална, докато показателят за резонанс е нулев. Някога фактите и действията са имали действителен резонанс в едно ограничено поле – полето на органична близост. Европа от XV и XVIII век е общувала по-живо и по-свободно, отколкото телевизионната, взаимодействаща Европа на ХХ век. И този “естествен” хоризонт е гледал към една потенциална всеобщност, докато днес всеобщата заплетеност на информационните образи изостря нашата откъснатост и ни затваря в безразличието ни.
Убеждават ни, че източните режими са се сгромолясали затова, защото са престъпили “естествения и демократичен” закон на информацията. Всичко това ни се представя в светлината на правата на човека – с други думи, нереално и противоестествено. От педесет години насам ние гледаме на тези народи като замаскирани жертви на диктатурата, за които не би имало друг изход освен да се присъединят към нашите чудесни ценности. Като чели ние не сме заложници на една също тъй терористична система, каквато е тяхната – система на течливостта и прозрачността, която слага край на историята със същата ефикасност, с каквато го слага и бюрократичната втвърденост и замръзналост на източните режими. Днес, когато всичко навлезе в прозрачността (гласност!), която, разбира се, ни се показва подправена и натоварена с всички останки от историята, можем едва ли не да съжалим, задето цели народи излизат от своята тъма, макар жестока и тиранична, за да станат пляка на Просвещението, да бъдат привлечени като мушици от изкуствената светлина на нашата свобода, на нашата солидарност без граници и информация без задръжки. Ние, които толкова уважаваме частния живот на индивидите, би следвало да уважаваме и този на народите, както и правото им, противно на всякакъв международен морал, да се измъкнат от този модерен трибунал на информацията, придобиващ облика на инквизиция. Понеже единствено информацията притежава всички права, доколкото тя управлява самото право на съществуване.
Тъкмо цялото това демократично фарисейство на западните страни сега е под прицел благодарение на цинизма на медиите, благодарение на радикалната употреба на информационното средство и радикалното презрение към самата информация, което показаха румънците (тук ги взимаме само като един пример, разбира се). Всъщност те, съзнателно или не, ни дадоха добър урок. Те вкараха в клопка нашата най-хубава технологическа играчка – видеокартината, като я пародираха. Посредством безскрупулната си операция те разрушиха митологията. Дадоха ни добър урок по свобода – не като я постигнаха в действителност, а като ни подхлъзнаха към един фанатизъм на освобождението, изграден напълно според нашите западни изсисквания. Чрез своята революционна постановка те ни пратиха това, което бяхме очаквали от тях, според хитростта на конформизма, който заслепява жертвите си – и ние бяхме заслепени.
Същевременно те ни показаха, че свободата води към открита и цинична манипулация на фактите, докато ние се ограничаваме с някакви срамежливи манипулации. Ние се ограничаваме с моралните и условни форми на свободата, докато румънците ни водят към безусловната, пародийна, пароксична форма на освобождение на картината, на освобождението чрез картина. Защо пък веднъж вече “освободената” картина да няма и правото да лъже? Безспорно това е една от жизнените и функции и е наивно да си мислим, че тя ще тръгне да се освобождава в полза на истината – също толкова наивно, колкото и да си мислим, че румънците са тръгнали да се освобождават в полза на една “истинска” демокрация. Истината е, че освобождението на картината съвсем естествено я тласка по посока на симулацията и че там е същинската свобода. Ако не искаме да приемем това, трябва поне да допуснем тази очевидност: картината, а заедно с нея и информацията, не е свързана с никакъв принцип на истинност или действителност.
Ето я значи международната съвест, изиграна от собствения си идеал и хваната в собствения си капан. Войната в Залива само подсили това ужасно впечатление, че сме отишли толкова далече в симулацията, че въпросът за истината и действителността да не може вече дори да бъде поставян. Но възможно ли е информационният процес и медиите наистина да се отворят? Абсолютно невъзможно е, по простата причина, че самите медии съдържат ключа към своята употреба. Невинноста им е недосегаема, защото “дезинформация” бива вменявана единствено на някакво произшествие, свързано с информацията, без самият неин принцип да бъде поставян за преразглеждане.



Имаше обаче нещо като присъда в тази история с Румъния и подправените трупове все пак ще да послужат за нещо. Можем да се запитаме дали тъкмо чрез изстъплението на тази постановка и чрез симулакрума на своята революция, румънците не изиграха ролята на демистификатори на информацията и нейния принцип. Понеже ако телевизионната картина сложи край на достоверността на събитието, събитието от своя страна трябва да е сложило край на достоверността на картината. Никога вече една телевизионна картина няма да бъде гледана с доверие и това е най-добрата колективна демистификация, която познаваме. Най-хубавото отмъщение срещу тази нова, арогантна мощ – мощта да бъдат провокирани събитията. Кой ще каже каква отговорност трябва да понесе телевизионната продукция на едно фалшиво масово убийство (Тимишоара) спрямо отговорността за извършването на едно действително масово убийство? Тук става въпрос за друг тип престъпление срещу човечеството – изнудването на фантазмите, афектите и доверчивостта на хиляди и милиони хора благодарение на телевизията, става въпрос за престъпление чрез провокация и симулация. Какво е възмездието, предвидено за такова изнудване?
Нищо не е в състояние да поправи това положение и няма защо да храним илиюзии – в “тимишоарския синдром” не е налице нито произшествие, нито дори повод за скандал – тук просто се разкрива (безнравствената) истина за информацията, чието тайно предназначение е да ни заблуждава относно реалността, но също и да ни отнема илюзиите относно реалността. Няма по-голяма грешка от тази, да взимаме реалността за реална, и в този смисъл самото изстъпване на медиите в илюзията ни отваря очите към живота. По такъв начин самата информация се разочарова от своите въздействия, а жестокостта и бива отмъстена от неодобрението и безразличието, което тя поражда.
Така както трябва еда сме безкрайно доволни от съществуването на политиците, които са се нагърбили с тази досадна функция, така дължим почит и на медиите, задето съществуват и са се нагърбили с целия триумфиращ илюзионизъм в света на комуникациите, цялата двойнственост на масовата култура, смесицата от идеологии, целия спектакъл, стереотипите, баналността – и попиват всичко това в работата си. Като същевременно представляват постоянно действащ тест за интелигентност, защото къде другаде освен пред телевизора човек може да се научи да поставя под съмнени всяка картина, всяко изказване, всеки коментар? Телевизията ни натрапва безразличието, дистанцираността, скептицизма, безусловната апатия. Като превръща света в картина, тя приспивая въображението, предизвиква ответни реакции на отвръщение, а и адреналинов удър, водещ до пълно разочарование. Телевизията и масмедиите сами щяха да направят реалността обезверяваща, ако тя бездруго не си беше такава. И това представлява абсолютен напредък в съзнанието или в циничната неосъзнатост на нашата епоха.

из "Илюзията на края или Стачката на събитията"

Няма коментари:

Публикуване на коментар