Ex Machina

Mea Culpa

2010-09-20T10:14:00.000-07:00

Луи-Фердинанд Селин (1894–1961) е роден в Курбьовоа, край Париж. Участва като доброволец в Първата световна война, получава военен медал и кръст за храброст, след тежко раняване е демобилизиран и работи като тиловак в Камерун и Англия. След войната завършва медицина и участва в хуманитарни мисии в Африка и САЩ. През 1930 г. се завръща във Франция и става лекар в парижко предградие, а през 1932 г. публикува първия си роман „Пътешествие до края на нощта“, който получава наградата „Рьонодо“ и е възприет като голямо литературно събитие. След още четири години романът му „Смърт на кредит“ затвърждава репутацията му на новатор и на необикновен талант.

Най-примамливото в Комунизма и, честно казано, туй му е огромното предимство е, че сваля маската на Човека. Най-сетне! Да не ни се оправдава повече. Той, дето от векове ни баламосва със своите инстинкти, страдания, с фантазьорските си добри намерения... Дето заради него хвърчим из облаците... И дори не знае бунакът, колко ни лъготи!... Тук е великата мистерия. Стои си той на завет, спотайва се зад голямото си алиби неоспоримо като полицейска сводка: "експлоатацията на по-слабия от по-силния". Мъченик на ненавистната система! Истински Христос! "Експлоатират ме! И теб! И него! И нас!"
Е, край на преструвките! Стига богохулства! Разкъсай веригите си, Плебей! Изправи гръб, Селяндур! Докога ще протакаш? Дай да ти видим прекрасния лик! Да му се възхитим! Дай да те поогледаме, ама внимателно! Отвсякъде!... Да открием поезията ти, та най-подир да те заобичаме заради самия теб! Толкоз по-добре, да му се не види! Толкоз по-добре! И колкото може по-скоро! Да изпукат всички капиталисти! Бързо! Гнилите му отрепки! Заедно или поотделно! Но, моля, веднага! Тутакси! Тозчас! Нито миг отсрочка! От лека или жестока смърт! Все ми е тая! Тръпна от очакване! Пет пари не давам за цялата ви раса! В моргата, чакали! В помийната яма! И без туткане! Мигар тия изроди биха отказали да принесат вас в жертва на Цар Изгода? Ами-ами! Как не! За миг няма да се колебаят! Да им се свети маслото! На всичките вкупом! Щом трябва, значи трябва! Това е борбата!...
Аз лично, големците, и оченцето ми няма да се навлажни пред гадната им мърша, кълна се!... Не, не, няма грешка! Отсрочка? Я стига! Ни сянка от угризение! Ни помен от сълза! Ни полъх от въздишка! Готово! Камбанен звън! Агонията им? Мед за сърцето! Искам още! Не мога да се наситя!...
Ще те пречукам, мършо, в тъмна нощ!
И ще пробия в зъркелите ти големи дупки!
Душата ти, говедо, ще затанцува с моя помощ!
На гробището в тясната хралупа!
Ей този пламенен куплет ми се върти в кратуната! Подарявам ви го, че и с музиката отгоре! "Химн на кланицата". Чиста работа!
Всичко е наред и ще бъде!
Отива си един, идат двама...
Така пееха някога нашите весели сапьори! Тъпчете! Тъпчете! Мачкайте здраво! Да видим сметката на цялата им раса! От библейските времена насам не е имало по-коварен, по-циничен, по-унизителен бич Божи от прилепчивата буржоазна власт. Не е имало класа по-лукаво тиранична, алчна, хищна, лицемерно набожна! По-благочестива и шавлива! Безмилостна и лигава! Познавате ли нещо по-ненаситно от нея? От пича въшка по-впито в привилегиите си? Няма начин! По-подло? По-кръвосмучещо? По-отрупано с богатство? С по-ненужно богатство? Абе чиста проба боклук.
Да живее Петър I! Да живее Луи ХIV! Да живее Фуке*! Да живее Чингис хан! Да живее Боно**! И цялата му банда! И всички останали! Обаче за Ландрю*** няма извинение! У всеки буржоа има нещо от Ландрю! Ей туй е тъжно! Непоправимо! Ония от Деветдесет и трета****, мен ако питаш, са си били лакеи... буквални лакеи, лакеи по природа! Лакеи по перо! И ето че една вечер овладяват двореца, ама обезумели, превъртели от завист, и започват да грабят, да трепят, а като я свършват таз работа да броят: бучките захар и приборите, и чаршафите... Всичко да броят!... И досега продължават... Така и не се наброиха. Ще си броят бучките захар, докато псовисат! Омаяни от бучките. Можем да ги очистим на място... Още са в кухнята. Няма да е голяма загуба!
Да си на страната на народа в днешно време е все едно да си направиш "имуществена застраховка". А пък и ако се чувстваш малко нещо евреин, направо "застраховка живот". Разбираемо е.
Аз лично не виждам разлика между Домовете на културата и Френската академия! Все същите самовлюбени коне с капаци, импотентни, бъбриви, кухи. Клишетата са им други и това е всичко. Подмазват се, четкат се, предъвкват едно и също и тук, и там.
Великото прочистване? Въпрос на месеци! Въпрос на дни! О, да! Наближава!... Ликувайте!... Шапкохвърляйте!...
Колко е да ги гътнеш! Да очистиш цялата им класа! Всъщност чукаш на отворена врата, при това проядена от червеи! Да разстреляш големците, че то е просто като фасул!... Туй е то славата! Реваншът на "малкия човек"! Хиляди пъти справедливото обезщетение! Последните стават първи! Уха!
Мамка му! Така и трябва! Време беше! Всичко си е в реда на нещата!...
На богатите ще видим сметката
Ще им тикнем трюфел в трътката
Ще ги гепиме за гушката
Да живее пушката!
Бум!
Е, това е главното! Добра работа свършихме!... Сега вече Пролетарчето е свободно! Няма грешка, негови са и палката, и барабанчето!... И заводчето! И мините! И манджата, и баницата! И банката! Давай! И лозето! Че и пандизът! С малко винце всичко ще прокара! Миньор ли си твоя е мината! Слизай! Оттук нататък никакви стачки! Никакви оплаквания! 15 франка на ден, ама са си твоички!
Обаче да си го признаем веднага се изпокарват. Щото Пролетарчето и то понавонява. Влече го препирнята, него, човека от низините... То туй не е голям грях, ще му мине! Ама ония гадни инстинкти от петдесетте века робия... Тутакси навирват нос, педалчетата, че на свобода им е още по-добре, отколкото преди! Умната! Умната! Като си голямата жертва на Историята, не значи, че си ангел! Хич даже!... И тук се появява догмата, великата, добре закотвената, железната! "Човекът е това, което яде!" Енгелс и туй е открил, шмекерът! Колосална лъжа! Човекът е още много други неща, много по-гнусни от въпроса с "плюскането". Не е зле да му надникнем не само в червата, но и в прекрасното мозъче! Има какво да открием, мен слушайте! За да се промени, трябва да се дресира! Дресируем ли е обаче? Никаква система не може го дресира! Пак ще се измъкне! Ще се изниже като мокра връв! Спец е в тая работа! Не се е родил оня, дето да го озапти! Пък и кого го е грижа? Животът и без туй е твърде кратък!... Говорє си за морал, от това не боли! Напротив, създаваш си име, прикриваш истинската си същност. Всички гадняри обичат да проповядват! Колкото са по-извратени, толкова повече плещят!... Програмата на Комунизма? И да отричат, пак си е материалистична! Сътворена от животно за употреба на животните! Плюскане и толкоз! Вижте му подпухналата мутра на дебелия Маркс! Ако поне плюскаха, обаче не, точно обратното! Народът е Цар! Той има всичко! Освен риза на гърба си! Говоря за Русия. Около хотелите в Ленинград ви изкупуват и последния парцал. Каквото и да разправят, индивидуализмът води фарса. Егоизмът сприхав, злостен, непобедим вече се просмуква в тази жестока мизерия, наквасва я, развращава я, процежда се през нея, овонява я все повече.
А за безсмъртната душа в Русия са измислили механизацията. Провиденческо откритие! Истинска обетована земя! Вечно блаженство! Трябва да си "Интелектуалец", побъркан от изкуство, от векове захранван, подхранван, охранван от най-прекрасните писания на света, крехък налят грозд в чиновническата лозница, нежен плод на данъчния клон, обезумял от Нереалност, за да родиш няма грешка подобна феноменална тъпотия! Истината е, че машината мърси, осъжда, убива всичко, което я доближи. Обаче "Машината" е част от добрия тон! Все едно че казваш "пролетариат", все едно че казваш "прогрес" или "работа", или "база". Придава ти вид на образован познавач, на надежден симпатизант... И я предъвкват... И ви я препоръчват... И тъпанчетата ви пукат с нея... "Подкрепям "линията"! Подкрепяме "линията"! Да живее великата Смяна! Нито винт да не липсва! Заповед "отгоре"! И хайде пак цялата боза за машините! И целият му там брътвеж! Тъкмо през това време няма да мислят!
Бива си го Възкресението! Машината е смъртоносна зараза. Върховно поражение! Машина! Ама че безсмислица! Ама че блъф! И най-изпедепсаната машина никого не е освободила! Никога! Тя просто още по-жестоко оскотява Човека и толкоз! Бил съм лекар в заводите на Форд, знам какво говоря. Всички фордове си приличат, съветски или не! Да се осланяш на машината е само още едно оправдание да продължаваш с гадориите. Да разчиташ на нея, означава да избегнеш истинския въпрос, единствения, съкровения, сюблимния, онзи, който е вътре в човека, в плътта му, в главата му, а не другаде! Истинското неизвестно на всички възможни и невъзможни общества... Никой никога не говори за това, не е "политически" правилно! Колосално табу! Тотална възбрана! Обаче и прав да стои, и на четири крака да ходи, по гръб да е легнал, по корем да се е проснал, Човекът винаги е имал на земята и в небесата един-единствен тиранин себе си! И няма да има други... Което може би е жалко... Иначе може би щеше да се дресира, най-сетне да стане социален.
От векове вече го четкат и заобикалят истинския му проблем, за да го накарат да гласува... Откакто дойде краят на религиите, на него му кадят тамян и него го опиват с врели-некипели. Той се е превърнал в Църква! Демек отворили му очите! И той се съгласява! Перкото му с перко! Вярва на всичко, което му разправят, стига да го ласкаят! Та значи две напълно различни раси, а? Работодатели и работници? Стопроцентова измишльотина! Въпрос на късмет и наследство! Отменете ги и двете и ще видите, че са едни и същи...
Материалистическият Комунизъм това е Материята над всичко, а когато става дума за материя, побеждава не по-добрият, а винаги по-циничният, по-хитрият, по-бруталният. Вижте само как бързо се даврандисаха мангизите в тоз СССР! Как веднага възстановиха тиранията си! При това на куб! Поизчеткат ли го, Народецът поема всичко! Преглъща всичко! Колкото по-дълбоко затъва в дриснята, толкова по-чудовищно претенциозен и самодоволен става! Ето това е ужасяващо. И колкото по-нещастен става, толкова повече се дърви! След края на вярата шефовете величаят всичките му недостатъци, всичките му садизми и го стискат за гушата чрез пороците му суета, амбиция, война, с една дума Смърт. Страхотен номер! Прилагат си го, без да им мигне окото! И опъва петалата Народецът от немотия, но и от тщеславие! Суетата над всичко! Претенцията убива, както и всичко останало! По-добре от всичко останало!
Практическото превъзходство на големите християнски религии е, че не подслаждаха хапа. Не се опитваха да шашнат човека, не им трябваха избиратели, не изпитваха нужда да се харесват, не въртяха задника. Те пипваха Човека още в люлката и без много да се церемонят, го уведомяваха просто и ясно: "Ти, недоносче смърдоскопично, ти винаги ще си останеш боклук... По рождение си си лайно... Чуваш ли ме? Това е самата очевидност, основният принцип! Обаче пък може би... може би... ако се понапънеш... може би имаш някакъв мъничък шанс да си издействаш една мъничка прошка за това, че си толкова противен, зловонен, немислим... Значи трябва да приемаш, без да мрънкаш, всички мъки и беди, цялата сиромашия, целия тормоз в краткото ти или дълго съществуване. Ама съвършено смирено, нали... Животът е само едно сурово изпитание! Не си давай много зор! Не търси под вола теле! Гледай да си спасиш душата и това не е малко! Може би в края на Голготата, ако си бил изключително послушен, ако геройски си си затварял плювалника, все ще намажеш нещо... Обаче не е сигурно... Ще си ей тоничко по-малко гнусен, отколкото си се родил... когато те погълне нощта... Но не се дуй! Това ще е всичко! И внимавай в картинката! Не си тикай носа в големите дела! За курешка като теб толкова!"
Ето кое наричам аз сериозен разговор! Проведен от истински Отци на Църквата! Знаели са си работата! Не са се самозалъгвали!
Великата претенция да сме щастливи ето го чудовищното шарлатанство! То ни усложнява живота! И прави хората толкова злостни, мерзки, несъедобни. Няма щастие в съществуването, има само по-голямо или по-малко нещастие, което ни застига по-рано или по-късно, нещастие крещящо или тайно, отложено, подмолно... "Най-лесно продават душите си щастливите хора." Принципът на Лукавия все още е на дневен ред. Бил е прав, както винаги, като е нахендрил Човека в материята. И резултатът не е закъснял. Два века са му трябвали, за да стане невъзможен, на Човека пощръклял от гордост, опиянен от техниката. Такъв го виждаме днес обезумял, просмукан с алкохол и нафта, подозрителен, превзет, скудоумен, безобразен, неизцерим, кръстоска от овен и бик с примес от хиена. Очарователен. И най-тъпият задръстеняк се вижда като Юпитер в огледалото. Ето го великото модерно чудо. Гигантското, космическо самодоволство. Завистта докарва планетата до бяс, до тетанус, до свръхналягане. Обратното на желаното неизбежно се случва. Още неизрекъл и дума, творецът бива премазван, счукван, стриван от омраза. Целият свят го е ударил на критика колективна критика, тесногръда, слугинска, подлизурска.
Да се принизи Човекът до материята: това е новият таен и неумолим закон. Обаче, ако смесим кръвта на бедния и богатия, не бедният забогатява, а богатият обеднява... Тъй че, помага ли да се прекара оскотялата маса, всяко ласкателство е добре дошло. А когато лукавството не стига, когато системата се взриви, идва ред на сопата! На картечницата! На дамаджаната! Дойде ли моментът, целият арсенал влиза в действие! И най-паче номерът с оптимизма! Всички Революции, всички войни от Потопа до днес са озвучавали кланетата си с Оптимизъм... Всички убийци виждат бъдещето в розово, това си е част от занаята. Амин.
Ясно е, че немотията им е дошла до гуша на угнетените, обаче немотията е необходим аксесоар в Историята на съвременния свят! Най-низка горделивост, кухо самодоволство, завист, властнически бяс обсебват, превземат душите на всички тия шмекери и ги запират в отделението на Откачалките, в огромния утрешен Лазарет, където ги държат под социализираща Карантина.
"Я се виж, Народе! Ти си най-висшият! По-свободен си от всички! Много по-свободен, сравни се само с ония крепостни отсреща! В другия затвор! Погледни се пак в огледалото! Пийни му едно за идеята! Гласувай за моя милост! Народе, ти си жертва на системата! Аз тая Вселена ще ти я реформирам! Хич да не ти е! Златен си ми ти! Не се упреквай в нищо! Да не вземеш сега да разсъждаваш! Мен слушай! Само аз желая истинското ти щастие! Ще те назнача за Император! Искаш ли? Ще те назнача за Папа, за Дядо Боже! За всичко наведнъж! Бум! Готово! Усмихни се на фотографа!"
А то, чудото, е осъществено от Финландия до Баку! Няма спор. Ама на Пролетарчето свят му се вие от този вакуум наоколо. Не е свикнало още. Голямо нещо е да си имаш небето само за себе си! Бързичко да откриват четвъртото измерение, ако обичат! Истинското измерение! Онуй на всеобщото братство, на единението с другия. Щото на кого да си го изкара... Нали вече няма експлоататори за пречукване...
"И чуждата болка ще е мояболка"... Така си е, колкото по-сложен става Човекът, колкото пт се отдалечава от природата, толкова повече болки го мъчат, няма как... И все по-зле ще става откъм нервната система. Понеже значи при Комунизма болката се разпределя повече и от богатството. Винаги ще я има, какво да се прави, това е биологичен закон и прогресът нищо няма да промени, напротив, ще има повече болка за разпределяне, отколкото радост... И все, и все повече... Обаче сърцето се опъва. Не може да се реши... Въси се... Дърпа се... Търси си оправдания... Предчувства нещо... И хоп, ей го панаира! Комунистическа система без комунисти. Толкова по-зле! Само си трайте! Гъкне ли някой, на въжето!
И викаме на помощ поредния брътвеж! Предполагаемите катаклизми! Фантасмагоричните врагове! Кръвожадните съзаклятници! Лешоядните конспиратори! Всички на сцената! Апокалиптичните процеси! Да дойде Демонът! Онзи същият! Виновникът за всички беди! Да размътим водата всъщност! Да задушим жестоката истина, че нищо не е излязло от "новия човек"! Че си е същият гадняр както преди!
Нашата е лесна! Не сме принудени да си кривим душата! Все още сме "потиснати"! Можем да припишем триклетата Орис на кръвопийците! На язвата "Експлоататор". А после да се изсулим по търлици. Ни чул, ни видял!... А когато не ти дават да рушиш? И дори да роптаеш? Животът става нетърпим!
Жул Ренар добре го беше казал: "Не е достатъчно да си щастлив, трябва другите да са нещастни." А! Не си е работа това, да се нагърбиш с болката на другия, на непознатия, на анонимния, да опъваш каиша и заради него... Клели му се бяха на Пролетарчето, че тъкмо "другите" са подквасата на всичките му неволи! Ама май са го изиграли! Не ги намира вече, "другите"...
А иначе добре са го окафезили новия избраник на обновеното общество... Дори в прословутите нашенски затвори някогашните размирници не са били така добре охранявани. Можели са да мислят каквото си щат. Сега обаче край! Изцяло и напълно. За писане и дума не може да става, много ясно! Пазят го, Пролетарович, и още как, зад сто хиляди реда бодлива тел, пазят го, галеника на новата система, от външните нечестивци, че и от спарената миризма на стария свят. Тъкмо той, Пролетарович, издържа полицията (от сиромашията си отделя) най-изобилната, най-подозрителната, най-скверната, най-садистичната полиция на планетата. О, наглежда си го тя! Бдителността й е безупречна! Няма да го отвлекат, Пролетарович! Обаче му е скучно, това е положението! Ясно е като бял ден! Всичко ще даде, за да поизлезе! Да се превърне в "Екстурист", за разнообразие де! И никога да не се върне. Можем да се обзаложим със Съветските власти. Ама няма опасност да приемат баса! Да не ги мислим! И през ум няма да им мине! Щото нали никой няма да остане там!
А би се поразтушило у нас, Пролетарчето! Тук все още може да се позабавлява, да полудува, изобщо да си направи кефа! Дори шестстотинпроцентово експлоатираният си е скътал по някое дребно удоволствие! Как само обича да надене след работа чисто нов смокинг (взет под наем), да му удари едно милионерско уиски, да се почерпи с някое кино! Буржоа си е до мозъка на костите! Пада си по псевдоценностите. Завистник... Подкупен тип... Роден хайлазин... А благоговее пред силата. Презира слабия. Обича да се фука, суетен е. Винаги е готов на "далавера". Все гледа да се покаже. Кръжи около лампата като муха. Такъв си е. Пада си по лъскавото. И винаги се разминава на косъм с онова, което може да го ощастливи, да му услади живота. Страда, кърви, бере душа и нищо не научава. Липсва му сетиво за тая работа. И си прави живота все по-непоносим. Устремява се към смъртта с цялата си страст към материалното, а то никога не му стига... Най-хитрият, най-жестокият, онзи, който печели на тази игра, в крайна сметка притежава само малко повече оръжия, за да убива малко повече и сам да се убие. И така безкрай, безконец, а играта вече е приключила! Изиграна! Спечелена от други!
Е, това е, Народе, сам си вече! Няма кой да те тормози! Защо тогава възкръсват гадориите? Защото спонтанно се пръкват от пъклената ти природа, няма какво да си правиш илюзии.
Защо онзи хубавец инженерът печели по 7000 рубли на месец? Там де, в Русия. А чистачката само 50? Магия! Магия! Всички са мръсници! И там, и тук! Защо патъците струват 900 франка, а за да ти лепнат криво-ляво нови подметки, даваш 80? Ами болниците? Без да броим хубавата, кремълската, и отделенията за "интуристи", до една са откровено отвратителни! Съществуват с една десета от нормалния бюджет. То цяла Русия съществува с една десета от нормалния бюджет... С изключение на Полицията, Пропагандата, Армията...
Всичко това си е пак несправедливост, нагиздена с нови одежди, при това много по-ужасна от предишната, много по-анонимна, непромокаема, усъвършенствана, несговорчива, бронирана с несметен брой ченгета, крайно изкусни в мъченията. О, като е да ни обясни причините за гигантската шашмалогия, диалектиката си я бива! Стигне ли се до бръщолевене, нямат равни на себе си руснаците! Едно нещо не могат да признаят, един хап да преглътнат че Човеците са окаяна пасмина! Че сами си произвеждат мъките както сифилисът табеса... Ей туй е истинската механизация, дълбоката същност на системата! Би трябвало да се изтребят ласкателите, те са големият опиум за народа...
Колкото кокошката лети, толкова и Човекът е човечен. Тя, кокошката, като я сритат в задника или като я подбере някой автомобил, бързо-бързо се изнася на покрива, обаче веднага след това се забива в помията да си кълве курешките. Такава й е природата и амбицията. При нас в обществото става абсолютно същото. Преставаме да бъдем изначални мръсници само ако настъпи катастрофа. Когато нещата се поуталожат, естеството избива като сипаница. Затуй Революциите трябва да се оценяват след двайсет години.
"Аз съм, ти си, ние сме разрушители, мошеници, негодници!" Никога няма да кажат това! Никога! Никога! А истинската Революция би била революцията на Признанията, на голямото пречистване!
Е, засега има кой да смени работодателя! Заедно с насилието му, с тъпотиите му, с шмекерлъците му, с цялата му курвенска пропаганда! Умеят да я разхубавят стоката Съветите! Бързо се справиха! Качиха се на сцената новите сутеньори! Вижте неоапостолите! Тлъстокоремести и медоусти! Великият Бунт! Страхотната Битка! Циции срещу завистници! Значи цялата топурдия е била за това! Тайно са си сменили физиомутрата... Нео-Кремъл, неокурви, неолениновци, неохристосовци! В началото бяха искрени... Сега разбраха за какво става дума! (Който не разбере до стената.) Или те, или другите... Не е да нямат опит... А душата им е заменена от "червения билет". Погубена! Край с нея! Познават ги те всички тикове, всички пороци на лошото Пролетарче... Ама се наливало като бъчва! Ама страдало! Ама доносничело! Такава му е природата! Не зависи от него! Хей, пролетарий! Хайде в културния "дом"! Чети моя вестник! Прочети таз клюка, точно тази! Не някоя друга! И нека в теб се влее силата на моето слово! Но да не вземеш да разсъждаваш, говедо с говедата! Че ти резвам гръцмуля!... Това заслужава той, нищо друго! Дранголник! Викнат ли ченгетата, знае какво го очаква!... И това не е краят! За да остане всичко скрито-покрито, са готови на какво ли не! Да запушат всички изходи! Да станат "тоталитарни"! С евреите или без тях. Много важно! Главното е да се убива!... Колко измежду твърдоглавите вярващи през тъмните епохи са свършили на кладата? В устата на лъва? На галерите? В лапите на Инквизицията? Заради Зачатието на Мария? Или за три строфи от Завета? Не можем ги преброи! Причините? Факултативни! Не е нужно дори да ги има!... В това отношение времената не са се много променили! Не сме станали по-придирчиви! Спокойно можем до един да хвърлим топа заради нещо, дето дори не съществува!... Да умреш за идея, която не разбираш! Ами значи сме невинни като младенци! Като помислиш, може би това е Надеждата! И красното бъдеще! Войни, за които не знаем защо се водят! Все по-монументални!... Е да, на никого няма да му се размине! Всички ще изпукаме... ще се превърнем на герои... че и на прах! Ще отървем Земята от себе си... И без това не й вършим работа... Ще я почистим чрез великата Идея...

(Със съкращения)
Превод от френски Росица ТАШЕВА

За глупостта

2010-05-30T06:48:00.000-07:00

Дитрих Бонхьофер (1906–1945) е роден в Бреслау (дн. Вроцлав, Полша) в лекарско семейство. Следва богословие в Тюбинген, Рим и Берлин, където от 1932 г. е студентски пастор и преподавател по систематично богословие. Участва активно в икуменическото движение и развива духовно-просветителска дейност. Води нелегални курсове за проповедници на т.н. „Изповядваща църква“, отхвърляща нацисткия контрол над християнските общности. През 1943 г. е арестуван по подозрение за участие в заговор срещу Хитлер. Един месец преди края на Втората световна война е обесен в концлагера Флосенбург.

***

Глупостта е още по-опасен враг на доброто и от злобата. Против злото може да се протестира, то може да бъде разобличено, в краен случай може да бъде и отсичано с помощта на сила. Злото винаги носи в себе си зародиша на саморазлагането, оставяйки след себе си у човека в най-лошия случай неприятно чувство. Против глупостта пък сме беззащитни.

Тук не можем да постигнем нищо – нито с протести, нито със сила. Тук не помагат доводи и на фактите, които противоречат на собственото съждение, просто не се вярва – в подобни случаи глупакът дори се превръща в критик. Ако пък фактите са неопровержими, просто ги отхвърлят като нищо не означаваща случайност. При това глупакът, за разлика от злодея, е абсолютно доволен от себе си и дори става опасен, ако в раздразнението си, на което той лесно се подава, премине в нападение. В това е и причината да подхождаме към глупавия човек с по-голямо внимание, отколкото към злия. И в никакъв случай не трябва да се опитваме да го убеждаваме с разумни доводи, това е безнадеждно и опасно.

Можем ли да се справим с глупостта? За тази цел е необходимо да се постараем да разберем нейната същност. Известно е, че глупостта е не толкова интелектуален, колкото човешки недостатък. Има хора, които са изключително съобразителни и при все това са глупави, но има и такива, които мислят бавно и които можем да наричаме както си искаме, но само не и глупави. С удивление правим това откритие в конкретни ситуации. При това не толкова се създава впечатлението, че глупостта е някакъв вроден недостатък, колкото стигаш до извода, че в определени ситуации хората оглупяват или позволяват на себе си да оглупяват. Наблюдаваме след това, че затворените в себе си и самотните хора са изложени на този недостатък по-рядко в сравнение със склонните към общителност (или обречените на нея) хора и групи от хора.

Поради това изглежда глупостта е повече социологически, отколкото психологически проблем. Тя не е нищо друго, освен реакция на личността на въздействието на историческите обстоятелства и странично психологическо явление в конкретна система на външните отношения. При внимателно разглеждане се оказва, че произволно мощно засилване на външната власт (все едно дали политическа или религиозна) поразява значителна част хора с глупост. Създава се впечатлението за най-обикновен социологически и психологически закон. Властта на едните се нуждае от глупостта на другите. Този процес се заключава не във внезапна деградация или отмиране на някои (нека ги наречем интелектуални) човешки заложби, а в това, че личността – потисната от зрелището на всичко съкрушаващата власт – се лишава от вътрешна самостоятелност и (повече или по-малко несъзнателно) се отказва да търси собствена позиция в създаващата се ситуация. Глупостта често бива съпровождана от упорството, но това не трябва непременно да ни въвежда в заблуда по отношение на нейната самостоятелност. Общувайки с такъв човек, чисто и просто чувстваш, че говориш не с него самия, не с неговата личност, а с овладените от него лозунги и възвания. Той се намира под заклинание, той е заслепен, той е поруган и осквернен в собствената си същност. Превръщайки се в безволево оръдие, глупакът е способен на всяко зло и заедно с това не му е по силите да разпознае това зло като зло. Тук се корени и опасността от дяволската употреба на човека за зло, което може да го погуби завинаги.

Именно тук обаче става съвършено ясно, че глупостта може да бъде преодоляна не с актове на поучаване, а само с акта на освобождението. При това обаче следва да се признае, че действителното вътрешно освобождение в преобладаващото мнозинство от случаите е възможно само когато е предшествано от външно освобождение. Докато това не се случи, трябва да изоставим всички опити да въздействаме на глупака по пътя на убежденията. В тази ситуация е съвсем очевидна безполезността на всички наши усилия да разберем, за какво мисли „народът”. Както и защо този въпрос е напълно излишен когато става дума за хора, мислещи и действащи със съзнание за собствената си отговорност. „Начало на мъдростта е страхът Господен” (Пс. 110:10). Това, което ни казва Писанието е, че вътрешното освобождение на човека за отговорен живот пред Бога е и единственото действително преодоляване на глупостта.

Впрочем всички тези мисли за глупостта все пак съдържат и известно утешение – те в никакъв случай не ни позволяват да смятаме повечето от хората за глупаци при произволни обстоятелства. В действителност всичко зависи от онова, на което разчитат управляващите – дали е хорската глупост или вътрешната самостоятелност и разума на хората.

Структури на жизнения свят

2010-03-30T13:33:00.000-07:00

Алфред Шютц е роден на 13 април 1899 г. във Виена. Учи право и социални науки във Виенския университет. Като млад се среща с бащата на феноменологията Хусерл и води кореспонденция с великия философ. Един от най-ярко надарените му ученици и последователи, Шютц разкрива нови и уникални хоризонти на феноменологията, като поставя основите на феноменологическата социология. С идването на нацизма Алфред Шютц, подобно на други изтъкнати имна на мислители от Германия и Австрия, е принуден поради еврейския си произход да емигрира в САЩ. За дълъг период от време в САЩ той се препитава като банков служител и едва в карая на своя живот заема академична позиция. Значителна част от произведенията си Шютц написва във времето извън служебните си задължения, което е твърде необичайно за съвременните практики, особено при мислител от неговия мащаб. Умира на 20 октомври 1959 г. в Ню Йорк.
Приживе, макар високо ценен от някои свои колеги, Алфред Шютц си остава слабо известен и по-скоро маргинален социолог. След смъртта му преиздаването на негови основни текстове бележи началото на нарастващ интерес към научното му наследство. Днес творчеството на Шютц с право иам своето незаменимо място и значение в социологията на ХХ в.

***

Следващите размишления се отнасят до структурата на това, което Хусерл нарича „жизнен свят" , в който според естествената си нагласа ние като човешки същества сред подобни нам преживяваме природата, културата и обществото, взимаме отношение към техните предмети, влияем се от тях и действаме тях. В тази нагласа съществуването на жизнения свят и типичността на неговите съдържания се възприемат като безвъпросно дадени, докато това не се промени. Както показа Хусерл, нашето мислене се осъществява чрез идеализациите „и така нататък" и „аз мога отново и отново". Първата води до допускането, че това, което доказало своята валидност досега в нашия опит, би останало валидно и в бъдеще; втората — към очакването, че занапред бих могъл отново и отново да постигам това, което съм постигнал в този свят, действайки върху него. Следователно можем да говорим за основни допускания, характерни за естествената нагласа в жизнения свят, които са възприети като безвъпросно дадени, а именно допусканията за константността на структура-на света, за константността на валидността на нашия опит за света и за константността на нашата способност да действаме върху света и в света.

Безвъпросно даденото трябва най-напред да бъде обозначено като добре познатото „саморазбиращо се", което като такова е форма на нашето разбиране за света и за себе си в естествената нагласа. Но природата на това, което приемаме като безвъпросно дадено, е такава, че по всяко време то може да поставено под въпрос така, както саморазбиращото по всяко време може да се окаже неразбираемо. Но дори и самите допускания за константност остават валидни, само докато не бъдат проблематизирани. Очакванията, основани върху константността на структурата на света, могат да бъдат взривени, валидното може да се окаже съмнително, възможното — неосъществимо. Приетото преди като безвъпросно дадено после се превръща в проблем, проблем — теоретичен, практически или емоционален, който трябва да бъде формулиран, анализиран и решен. Но всичко проблематично възниква върху праосновата на безвъпросно даденото (което става „подвъпросно" в буквалния смисъл на думата: съмнително, проблематично) и всички решения на проблемите се състоят в това, чрез процеса на разпитване поставеното под въпрос да се превърне в ново безвъпросно станало. Още неразпитваното „саморазбиращо се" притежава своите открити хоризонти — вътрешни и външни, които са ни дадени в естествената нагласа за възможните тълкувания. За да решим възникналия теоретичен и практически проблем, който е резултат на актуалното поставяне под въпрос на саморазбиращото се до момента, ние трябва да проникнеш чрез тълкуване в тези хоризонти. Щом като повярваме, че сме постигнали знание, достатъчно за „станалото под въпрос", ние прекратяваме тази безкрайна задача и че привидно произволно решение обявяваме занимаващия, ни проблем за решен по начин, достатъчен за цели. Но как въобще се стига до поставянето на един проблем, а именно дотам — станалото под въпрос ни изглежда като струващо си въпроса? Кое е релевантно за решаването на един проблем? Кога той ни изглежда за нашите цели като „достатъчно добре решен", та че да прекратим по-нататъшните проучвания?

Всички тези въпроси сочат към различни значения на понятието „релевантност", някои от които ще анализираме по-нататък. Най-напред трябва в сгъстена форма да си припомним някои основни структури на възприятия като безвъпросно даден жизнен свят. Безвъпросно та и познатата близост на този свят в никой случай нехомогенна. Нашето знание за него и нашата способно да действаме в него показват множество разслоявания.

Да разгледаме разслояванията на жизнения свят в пространствено-времево отношение. Най-напред там съществува слой на преживения или преживявания на жизнен свят, който лежи в „сега" на моя актуален обсег (обсег на чуване, на виждане, на полето на манипулация и т. н.) свят, за който аз имам или мога да имам пряко усещане със или без помощта на инструменти от всякакъв род, за който аз знам, че действа непосредствено върху мен и върху който аз мога непосредствено да действам — със или без помощта на инструменти. Но аз имам знание също за онзи свят, който е бил преди в моя обсег, въпреки че сега той вече не е. Тук трябва да се прави разлика, дали моят опит за този свят включва очакването, че аз, поне но принцип, мога да го върна отново в моя сегашен обсег или не. Ако е в моите възможности да възстановя отново предишния си обсег, например чрез връщане към началната точка, то тогава, съобразно идеализиращите допускания „и така нататък" и „аз мога отново и отново", аз приемам като безвъпросно дадено, че във възстановения обсег бих открил света като принципно същия, какъвто съм го преживявал преди, когато той е бил в моя актуален обсег — може би с модификацията „същият, но променен". Третата зона е тази част от света, която нито е, нито пък някога е била в моя актуален обсег, която обаче бих могъл да въведа в него. Тази зона също има своя характерна степен на позната близост. Първо аз приемам за безвъпросно, че нейните типични структури ще бъдат същите, каквито са тези на областите, които преживявам актуално или които съм преживявал. Второ, проблемът за структурата на социалния свят тук вече придобива значение, тъй като аз приемам за безвъпросно дадено, че твоят свят в актуален или във възстановим обсег е по принцип моят свят в потенциален обсег, въпреки че поради моята биографична ситуация опитът ми за него ще се различава от твоя опит, съответстващ на твоята биографична ситуация.

Разслояването на света на зони — актуален, възстановим или достижим обсег, вече препраща към структурирането на жизнения свят съобразно измеренията на обективното време и неговите субективни корелати във феномените ретенция припомняне и очакване и към своеобразните разграничения на прежи вяване на времето, които съответстват на различните измерения на реалността. Тук ние не можем да се занимаваме с тези много сложни проблеми.

Трябва да се кажат няколко думи за структурирането на социалния свят. Слоят на социалния жизнен свят в нашия обсег ще наричаме свят на непосредствен социален опит, а субектите, дадени ни в него — наши приближени. В света на непосредствения опит ние делим заедно с нашите приближени не само периодите преживяно време, ние притежаваме също един сектор от пространствения свят в общ обсег, при което тялото на другия е в моя обсег и моето — в неговия. Към това ядро на непосредствения опит се присъединява светът. на съвременниците, чиито субекти наречени още „хора покрай мен". Съвременниците знаят един за друг чрез многостранно разчленено типизиране, което преминава през всички степени на изпълване, яснота, интензивност и анонимност и чието описание е задача на философската социология.

Независимо от всяка социална дистанция съвременниците могат по принцип да действат един върху друг. Светът на съвременниците е разчленен -на предишен свят на приближените — възстановим или не — и на достижим свят на приближените. По-нататък откриваме социалния свят на нашите предшественици, който действа върху нас, без ние да можем да действаме върху него, и социалния свят на нашите наследници, върху който можем да действаме ние, но който не може да действа върху нас. Светът на предшествениците ни е даден за постоянно тълкуване чрез разнообразни, изпълнени със съдържание типове, а светът на наследниците по принцип остава в празна анонимност.

Всички тези разслоявания се намират като безвъпросно дадени в нашия наивен опит за социалния жизнен свят. Дори типизациите и символизациите, чрез които разграничаваме различните слоеве на нашия социален свят, тълкуваме и интерпретираме неговите съдържания, определяме нашите действия в него и върху него и неговото действие върху нас във всички степени на възможност, са предпоставени като безвъпросно дадени чрез социално обусловените схеми на изразяване и интерпретация на групата, към която принадлежим — ние обикновено наричаме тези схеми „култура" на нашата група. Също културата, дори преди всичко тя, е съставна част от жизнения свят, който ни изглежда саморазбиращ се. Тя съопределя какво в нашия културен свят ще важи като безвъпросно, какво ще бъде под въпрос и какво ще се разглежда като заслужаващо си въпроса. Но тя също така съопределя разграничаването на хоризонтите, които трябва да бъдат тълкувани, т. е. на условията, при които за целите на социдлния живот възникващият проблем може да бъде разглеждан като решен.

Това е така, защото знанието на всеки индивид само в нищожна степен съответства на неговия личен опит. Преобладаващата част от това знание е социално извлечена, то е предадено на индивида в дългия процес на възпитание от родители, учители, учители на учителите, чрез отношения от всякакъв тип, включващи приближени, съвременници и предшественици. То е предадено под формата на възгледи, повече или по-малко добре обосновани, съответно на слепи мнения, максими, рецепти, указания за решаване на типични проблеми, т. е. за постигане на типични резултати чрез типично прилагане на типични средства. Цялото това социално извлечено знание се възприема първоначално от отделния член на културната група като безвъпросно дадено, защото то му е предадено от групата като безвъпросно възприето и като валидно и проверено. Така то става елемент от формата на социалния живот и образува като такъв както обща схема за интерпретация на общия за нас свят, така и средство за взаимно съгласие и разбиране. Това ни отвежда към следващата стъпка, а именно към въпроса за структурирането на нашето знание за нашия толкова многообразно разчленен жизнен свят.

Както забелязва още Уйлям Джеймс, в наивната нагласа на нашата всекидневна жизнена практика — чието структуриране очертахме по-горе — на пространствено-времевия и социокултурен свят съответства, пресичайки го отчасти, определена диференциация на знанието ни за него. Смятаме, че фундаменталното разграничение на Уйлям Джеймс може да бъде предадено най-добре (на немски — бел. прев.) чрез изразите „познаване отблизо" и „знаене на известното". Първото се. отнася към онзи относително много тесен сектор от знанието, за който всеки от нас има основно, ясно, определено и непротиворечиво знание не само за „какво" и „как", но и за разбирането на „защо", относно това, за което той е „компетентен". „Знаенето на известното" се отнася само до „какво" и оставя безвъпросно „как". Какво точно става, когато завъртаме шайбата на телефона, за неспециалиста е неизвестно, неразбираемо, а и безразлично — за него е достатъчно, че желаният партньор се обажда. Ние приемаме, че апаратът, процедурата, предписанието, максимата на практическото ни поведение при нормален ход на нещата ще издържат и за в бъдеще, както е ставало досега, без да знаем защо това е така и на какво се основава нашата вяра. Областите на нашето ,",знаене на известното" и „познаване на нещата отблизо" са обкръжени от измерения на „гола" вяра, които пък от своя страна са градирани по множество начини — от обоснованост, убедителност, през близост, доверие към чужд авторитет, сляпо приемане, до пълно невежество. Сред всички тези сфери на знание само „познаването отблизо" отговаря на постулата за яснота, определеност и непротиворечивост. Всички други сфери независимо от техните вътрешни противоречия и несъвместимости принадлежат към полето на неразпитваното, а оттук и на възприетото като безвъпросно дадено, с една дума — на „саморазбиращото се" поне докато неговата помощ при ориентирането в жизнения свят се счита все още за достатъчна. Трябва да се отбележи, че тези само грубо скицирани идеално-типови форми на нашето знание за жизнения свят са диференцирани по различни начини и че те постоянно се променят у самия индивид, от индивид към индивид, от индивида към социалната група, вътре в самата група и, накрая, от една група към друга. Съдържанието на познатото, на близкото, на това, на което се вярва, и на непознатото следователно е относително: както за индивида по отношение на неговата биографична ситуация, така и за групата по отношение на нейната историческа ситуация. Друга основна категория на социалния живот е неравенството при разпределението на знанието в неговите различни форми между индивидите, принадлежащи към една група, както и между самите групи, която категория заслужава да бъде поставена като централен проблем на една социология на знанието, съзнаваща своята истинска задача. Но какво определя тази диференциация на знанието в неговите различни форми? Отговорът на този въпрос води непосредствено към темата за релевантността.

Нека да наречем знанието, което в определен момент от времето индивидът има на свое разположение, негов запас от знание, а различните подразделения на това знание — негови степени на близост. Ако изследваме накратко как индивидът преживява структурирането на своя запас от знание, то ние ще открием като субективен корелат на различните форми на знание съответстващите им зони на интерес, чрез които индивидът бива мотивиран. Индивидът преживява себе си в света, усвояван от него, като усещащо, мислещо и действащо, възприемащо го спонтанно същество; тук Лайбниц с право дефинира спонтанността като способност да се продължава към нови и нови аперцепции. Но целият свят на природата, културата и обществото не е даден на преживяващия го индивид, за да се ориентира той в него или да го овладява чрез мисъл и действие. Скицираното в началото разчленяване на света на слоеве с различен обсег се обуславя от факта, че индивидът, живеещ в света, винаги преживява себе си като пребиваващ в някаква ситуация и при това в ситуация, която той трябва да дефинира. По-щателният анализ показва, че понятието „дефиниране на ситуацията" съдържа два главни компонента. Единият произлиза от онтологичната структура пред дадения свят. За да приготвя чаша с подсладена вода, казва Бергсон, трябва да почакам, докато захарта се разтвори. Другият компонент, който прави възможно да се отделят чрез дефиниране от онтологично преддадената структура на света определени елементи, произлиза от актуалното биографично състояние на индивида, включващо неговия запас от знание в актуалното му разчленяване. Това, което принадлежи на първия, онтологичен компонент на ситуацията, се преживява от индивида като нещо, което е наложено върху него, което го е сполетяло като идващо отвън условие за всяка възможна свободна изява на спонтанност. Биографичното състояние определя спонтанното дефиниране на ситуацията вътре в наложената онтологична рамка.

За преживяващия субект обаче елементите, обособили се от наличната структура на света, се намират винаги в смислови взаимовръзки, в такива на ориентиране и в такива на овладяване чрез мисъл и действие. Причинните връзки на обективния свят биват преживявани субективно като средство и цел, като препятствие или подкрепа за спонтанната активност на мисълта или действието. Те се изявяват като взаимовръзки на интереси, като проблемни кръгове, като системи от проекти и съответни възможности за тяхното осъществяване. Системата на тези многостранно преплетени взаимовръзки се преживява субективно от индивида като система на плановете му .за часа или за деня, за труд или за отдих, при което всички тези отделни планове са обединени в една върховна, обхващаща всички други системи, без самата тя да е свободна от противоречия, и която ние ще наречем „жизнен план". (Тук трябва да се отбележи, че ние използваме думата „план" в разширен смисъл, който не включва задължително елемента на намерението. Съществуват също така „наложени" отвън планове.)

Така жизненият план определя отделните планове, а те — текущите интереси. Текущият интерес е този, който определя кои елементи ще избере индивидът от обкръжаващия го и разчленен по вече описания начин обективен свят, за да дефинира своята ситуация. Същият интерес избира от наличния запас от знание на индивида онези елементи, които са нужни за дефиниране на ситуацията. С други думи, интересът определя кои елементи от онтологичната структура на преддадения свят и, от друга страна, от актуалния запас от знание са релевантни за индивида, за да дефинира той своята ситуация мисловно, дейностно, емоционално, за да се ориентира и да се борави с нея. Тази форма на релевантност ще бъде наречена мотивационна релевантност, защото тя се преживява обективно като мотив за дефиниране на ситуацията.

Мотивационната релевантност може да бъде преживявана като наложена отвън или пък като изява на вътрешна спонтанност от всякакъв вид (от слепия подтик до рационалния проект). Тя може да бъде съзнавана във всички степени на яснота или пък да бъде несъзнавана в смисъла на Лайбницовите „petites perceptions" и дори в смисъла на съвременната „дълбинна психология". Степента на яснота на разбирането, в което се преживява мотивационната релевантност, зависи от структурата на актуалния запас от знание, от който се извличат елементите, необходими за дефиниране на ситуацията.

Самият този актуален запас от знание не е нищо друго освен наслоение на целия наш опит, свързан с предишни дефиниции на отминали ситуации, независимо от това дали тези ситуации се отнасят до нашия собствен свят в предишен актуален, възстановим или достижим обсег или пък до свят на нашите приближени, съвременници или предшественици. Нашето предварително знание може да установи, че ситуацията, която предстои да бъде дефинирана, е по отношение на друга,дефинирана по-рано, типично съща, типично сходна, модифицирана, вътрешна или че е изцяло нова, как това става по начина на т. нар. от Хусерл „синтез на познаване") във всичките разновидности. Това отнасяне на ситуацията, подлежа ща в момента на дефиниране, към запаса от знание би могло обаче да засяга елементи на „знаенето на известното", на „познаване отблизо", на „голата" вяра или невежеството. Ако елементите на нашия запас от знание които са ни на разположение й споменатите градации' са достатъчни за мотивационно-релевантно дефиниране на ситуацията, то тогава дефинирането се осъществява като „саморазбиращо се" под формата на безвъпросно дадено. Такъв е случаят с всички наши рутинни занимания. Ако обаче не всички мотивационно-релевантни елементи, които познаваме предварително и в достатъчна степен на близост, са „адекватни" или пък ситуацията се окаже такава, че да не може да бъде чрез синтеза на разпознаване отнесена към предишна ситуация като типично сходна именно защото тя е радикално „нова", то тогава става необходимо „да знаем повече" за тези елементи било то като придобием повече знание или пък като преобразуваме наличното знание в друга степен на близост. Такъв елемент тогава става релевантен за по-нататъшно придобиване на знание и с това също така — релевантен за дефинирането на ситуацията. Тази релевантност обаче е съвършено различна от мотивационната релевантност, върху която всъщност тя се основава. Сега релевантният елемент вече не е даден като безвъпросен, като нещо саморазбиращо се: напротив, той е по-скоро поставен под въпрос, той е също и заслужаващ разпитване и поради това релевантен. Тази релевантност ще наречем „тематична релевантност", защото релевантният елемент сега става тема за нашето познаващо съзнание — процес, който традиционната психология обикновено третира под рубриката „внимание".

Това, което създава темата като такава, се определя от мотивационно-релевантните състояния на интересите и от проблемните кръгове. Станала по този начин релевантна тема, сега обаче сама се превръща в проблем, който трябва да се реши практически, теоретично или емоционално. Ние се обръщаме към този вече тематично-релевантен проблем, който, въпреки че може да бъде мотивиран генетично чрез всеобхватни проблеми, интереси и планове, сега се конституира като тематично релевантен, откъснат от мотивационната си взаимовръзка, в известен смисъл сам в собственото си право, проблем интересен и поради това струващ си въпроса. И все пак този начин на изразяване не е достатъчно прецизен. Мотивационно-релевантните взаимовръзки всъщност продължават да съществуват, оставайки като външни хоризонти на това, което е станало тематично-релевантно. Ние можем отново да се обърнем към тях, можем да ги разпитваме, като си разтълкуваме, и ние действително правим това, за да установим кога трябва да прекъснем по-нататъшното изследване на тематично релевантното поради това, че знанието за него ни е станало достатъчно ясно и близко, за да може тематичния проблем да бъде разглеждан по отношение на всеобхватната взаимовръзка като решен. Казано на по-популярен език: цялостното мотивационно-релевантно състояние на интересите определя кога нашето любопитство по отношение на изучаването на тематично-релевантното трябва да бъде считано за задоволено. В един друг смисъл обаче цялостното положение създава само фона или периферията на актуално-релевантната за нас тема. Тя единствена застава, както се казва, във фокуса на нашия интерес: проблемът, включен в нея, трябва да бъде решен, преди да можем да се обърнем към други неща. Ние казваме “first things first" („най-важното — най-напред"), давайки по такъв начин на прост разговорен език едно отлично определение на тематично-релевантното.

Тематично релевантното е проблем и, както казахме, като такъв то си струва да бъде разпитвано, оставайки същевременно под въпрос (по причини, свързани с мотивационната релевантност). То ни подтиква да проникваме в неговите вътрешни и външни хоризонти, да намираме чрез синтез на разпознаване неговото препокриване с елементите, съдържащи се в нашия запас от знание, и преди всичко да разкриваме неговата типична принадлежност към пердконституираните и следователно типично познати светови феномени. Тук се серия от важни взаимовръзки с други области на
феноменологичното изследване, които за съжаление пове не могат да бъдат разглеждани в настоящите рамки. Ще посочим накратко само три сфери на изследване:

1. Хусерл показа, че предпредикатният опит за жизнения свят е по начало и по принцип разчленен на типове. Ние преживяваме света не като сбор от сетивни данни, нито като съвкупност от индивидуални вещи, изолирани една от друга, нямащи никаква връзка помежду си. Ние виждаме не цветни петна и контури, а планини дървета, животни — в частност птици, риби, кучета и т.н. Тази типизация обаче се извършва (което Хусерл нееразработил в своите публикувани съчинения) съобразно специфичните структури на релевантност. В предпредиизвикатната типизация аз мога да схвана моето куче Фидо в неговото типично поведение като здраво и като болно, като индивид, като немска овчарка, като типично изобщо, като бозайник, като живо същество, като предмет на външния свят, като „нещо въобще". Коя типична структура ще избера, това се определя от тематичната релевантност, която този предмет има замен. Сходни взаимовръзки изплуват в сферата на предикатното съдержание не, най-малко във всекидневното мислене. Всяко съждение, което има формата Sер, е по необходимост елиптично, понеже „s" никога не е изключително "p" покрай много други неща, като “q”, "r", "s", "t"…е също и "p". В съответния биографичен момент, в който аз произнасям съждението „Sер", неговото „р-съществуване" е тематично релевантно за мен, и то затова, защото е конституирано като такова от мотивационните релевантности, чиято същина бе накратко скицирана чрез израза „в съответния биографичен момент".

2. Как се формират в полето на трансцеденталното субективно съзнание — след извършване на феномено-логичната редукция — отношенията между тема, хоризонт и периферия на тематичното поле, как те се обуславят взаимно и изместват едни други, бе анализирано отлично от Арон Гурвич в книгата му „Theorie du champ de la conscience". Макар Гурвич да вярва, че неговата употреба на термина „релевантност" се различава от моята, аз съдържателно подкрепям напълно неговия анализ. Струва ми се, че неговото понятие за „релевантност" е особен случай на моето понятие за „тематична релевантност", което е дотолкова по-всеобхватно, доколкото аз се занимавам с феноменология на жизнения свят, който в естествена нагласа човек трябва да овладее не само чрез мисъл, но и чрез действие и чувство, докато анализът на Гурвич се занимава само с трансцеденталното съзнание, след като е извършена редукция, а оттук след „поставянето на света в скоби".

3. По-нататък Хусерл изясни важното различие между открити и проблематични възможности. След като тематично релевантното е станало проблем, то може да се превърне в следваща задача както в общата рамка на онтологично предначертаните сфери на несъвместимост, така и във формата на алтернативи, между които трябва да бъде направен избор — на езика на Хусерл „в проблематична възможност". Във втория случай за избор има само краен и относително малък брой възможни решения, всяко от които има своя собствена тежест. Тематично релевантният проблем е решен тогава, когато може да бъде определено към коя от наличните за избор алтернативи той трябва да бъде отнесен — процес, който от своя страна отново е предначертай от по-всеобхватната система на мотивационните релевантности.

При всички обстоятелства обаче решението на тематично релевантния проблем включва отнасяне към актуално достижимия и подредения по гореописания вече начин запас от знание по степени на известност, на близост, на вяра. Но не всички елементи на запаса от знание са еднакво „релевантни" за решението на проблема,съдържащ се в темата. Огромна част от нашето налично знание е без връзка с темата и следователно без значение за нейното изучаване и разработване. Ясно е, че в тази взаимовръзка терминът „релевантно" се използва в нов, трети смисъл, който ще наречем „интерпретационна релевантност" или „релевантност на тълкуването"

В асоциационистката психология сложният механизъм на интерпретационна релевантност и неговото отношение към мотивационната и тематичната релевантност се приема просто като безвъпросно даден и върху тази неясна база се развиват добре известните принципи на пространствена и времева непрекъснатост, на сходство и различие. Но как се стига до асоциативно преплитане на придобитото знание с тематично релевантното, остава неизяснено. Вникването в очертаната по-горе структура на нашия запас от знание според степента на близост би могло да ни бъде от полза. Ако попитаме най-напред как се е достигнало до това структуриране, ще открием, че нашето налично знание се състои от материал, който преди е бил тематично релевантен, а сега осъзнаван оттук нататък като безвъпросно даден, но вече не като тема, а само като хоризонт, и то във формата на обичайното му постигане. Генетично обаче преобразуването на тематично-проблематичното във възприемано отсега нататък като безвъпросно дадено е извършено въз основа на биографичните и ситуационно обусловените мотивационни релевантности, които определят при какви условия мотивационнияят проблем, съдържащ се в темата, може да бъде счетен за решен, т. е. от коя точка нататък продължаването на изследването би станало ирелевантно, защото постигнатото знание за дефинирането на тогавашната тематична ситуация е сметнато за достатъчно. Както показахме по-горе, нашето знание за жизнения свят, било то предпредикатно дадено или формулируемо в предициращи съждения, е знание за типичността обектите и процесите в жизнения свят. Типичността обаче от своя страна се определя от изискванията предишната тематична ситуация, която трябва да дефинирана, „за да се справим с нея". Същите изисквания определят и степента на близост в елементите на знание, които с взетото решение на типичния проблем се превръщат в обичайни постижения. Това постигнато знание за типичността на жизнения свят притежава във всяка степен на близост свой собствен стил. Всяка типи-зация е проблемно-релевантна: няма типове изобщо, а само типове, които носят „индекс", сочещ към проблем. Ако чрез синтез на разпознаване една станала актуално релевантна тема може да доведе до препокриване с намиращия се в разслоения на хоризонти запас от опит и обикновено в една и съща степен на близост тип като типично сходна, типично еднаква, тогава този предварително познат тип става интерпретативно релевантен по отношение на актуалната тема. В такива случаи казваме по повод на тази тема, че вече сме преживели „нещо от този род" или че сме чули за него, или пък че сме знаели между другото за какво е ставало дума; по-нататък ние казваме, че сме имали основание да допускаме, да вярваме, да предполагаме, да го считаме за вероятно или възможно, да се надяваме, да се страхуваме, че ситуацията, която сега трябва да бъде дефинирана, е типично сходна със ситуацията, преживяна преди: сегашната ситуация наистина може да е в едно или друго отношение „атипична", но иначе тя притежава изобщо същия типичен стил. Думата „атипично" обаче е многозначна: тя може да означава, че в сегашната ситуация преживяваното като „атипично" обстоятелство е несъвместимо с преживените предишни типизации на сравнимите ситуации или пък, че то би могло да е или би могло да бъде съвместимо с тях, ако един от двата типа би могъл да бъде доведен до по-висока степен на близост, или накрая, че това, което отсега нататък е тематично релевантно, проявява съвършено нови черти, за които не може да има каквото и да било препокриване с елементите на придобития преди запас от знание.

Това, което следователно се използва от разположения на хоризонта запас от знание за решаването на тематичния проблем, е знание, подредено предварително в различни степени на близост и според различните стилове на типизиране, знание, което произлиза от минали преобразования на материал, бил някога тематично релевантен и даден сега като налично безвъпросно знание. Този предварителен ред обуславя също това, че съответните интерпретативно релевантни елементи стоят в специфична смислова взаимовръзка, детерминирана както биографично, така и онтологично и която произлиза от същите мотивационни релевантности, от които произлиза актуалното тематично релевантно. Струва ни се, че тъкмо този общ произход от мотивационната релевант-ност обяснява заплетената възможност за „довеждане до съвпадане чрез синтез на разпознаване". Вероятно един по-нататъшен анализ на тези взаимовръзки би могъл да хвърли някаква светлина върху тайните на асоциацията. Може би нещо подобно е имал предвид Кант, когато в първото издание на „Критика на чистия разум" различава троен синтез — на апрехензия в нагледа, на репродукция във въображението и на рекогниция в понятието — триединство, което във второто издание е обобщено в синтеза на аперцепцията.

„Довеждането до съвпадане" на актуално тематичните и разположените на хоризонти елементи на запаса от опит, които по този начин стават интерпретативно релевантни, не е в никакъв случай само или предимно пасивен процес.

В преобладаващата си част изборът на материала, интерпретативно релевантен в даден момент, е резултат от научаване. Още в детството си ние трябва да се учим на какво да обръщаме внимание, което да свържем едно с друго, за да дефинираме света и нашата ситуация в него. Изборът и употребата на интерпретативно релевантния материал дори когато, веднъж научен, той е станал привична овладяност и рутина, остава следователно биографично, културно и социално обусловен. Един и същ жизнен свят се поддава на магическа интерпретация от примитивните хора, на теологическа от мисионера и на научна от технически образования. Би могло също така А да се покаже до каква степен системата на интерпретативните релевантности зависи от структурирането на света в зони на обсег и на обществото в свят на съвременниците и свят на предшествениците. Все още не сме достигнали до систематичното изследване на тази широка област и все още ни липсва постулираното от Лайбниц изкуство да преоткриваме онова, което вече знаем .

Всичко казано дотук се нуждае от някои важни допълнения, за да изпреварим възможните недоразумения. Най-напред трябва още да се изясни отношението между типизация и интерпретативна релевантност. Това, което откриваме в нашия запас от знание като типизиран опит, не е нищо друго освен материала, който преди е бил достатъчен, за да преобразува с помощта на провереното и интерпретативно релевантно налично знание тематично релевантните проблеми в безвъпросност. Този процес на придобиване на опит води до седиментиране на запаса от знание, предварително подреден според типове и степени на близост. Би могло също да се каже, че след разрешаването на тематичния проблем типизациите, отнасящи се до него и следователно включени в запаса от знание, образуват демаркационната линия между изтълкуваните и отместените на заден план хоризонти на някогашния тематичен проблем. Но този начин на изказ е отново недостатъчно'точен, защото не взема под внимание факта, че отделно изолиран проблем не съществува: всички проблеми се намират в проблемни взаимовръзки, всички тематични релевантности образуват системи и това е така, защото всички мотивационни релевантности се преживяват субективно като системи от планове, подчинени на един всеобхватен текущ жизнен план. Но тъй като тези системи на мотивационните релевантности определят не само системите на тематичните релевантности, а също така и принадлежащите към тях интерпретативни релевантности, последните също се намират в системна взаимовръзка. Същото важи и за типизациите, произлизащи оттук, както и за съответните степени на близост в нашия запас от знание

Тези въпроси се отнасят, както може да се види, до генезиса на запаса от знание и до неговата специфично индивидуална структура. Във всеки момент от нашето съществуване като такова запасът от знание с всичките му разслоявания — по типизации, по степени на близост, по структури на релевантност — е наличен и достъпен в определени граници. Като такъв той е елемент от биографичната ситуация в дадения момент. Той съставлява безвъпросно дадената скрита основа за дефиниране и овладяване на обкръжаващите ни светове на природата, културата и обществото, които от своя страна са разчленени на зони на обсег. Като цяло този свят е по принцип непрозрачен и затова като цяло той е също неразбран и неразбираем. Системите на релевантните структури поставят отделните съдържания на света в смислови взаимовръзки, които до определена степен могат да бъдат направени прозрачни. За нещата от живота твърде много означава това проблемите да бъдат виждани дори тогава, когато те не биха могли да бъдат преобразувани в безвъпросност. Тук възникват апоретичните категории на непознатото, което обаче е познаваемо, и на това, за което се знае, че е непознаваемо; първата води към предначертаните от самия й тип възможности за запълване на празните места в нашия запас от знание, а втората — към множеството различни области на реалност, надстроени върху реалността на жизнения свят. Чрез символи тези области биват отнасяни обратно към жизнения свят и съответно интерпретирани в неговия контекст.

Необходимо е едно следващо допълнение към казаното по-горе, което засяга мотивационните, тематичните и интерпретационните релевантности. Докато в естествена нагласа човек преживява своя жизнен свят и се насочва нерефлектирано към него, действайки, мислейки и чувствайки, то разделянето на различни системи на релевантност въобще не влиза в неговото полезрение. Той живее, както казва Хусерл, в своите действия, насочен към нещата и процесите, и правейки това, държи, така да се каже, релевантностите „в ръцете си". Но той живее не само в своите действия, насочени съм съответните обекти, но и „в" принадлежащите към тях релевантности, които разграничават подвъпросното от безвъпросно даденото. Необходимо е едно рефлектиращо насочване към вниманието назад, за да се видят самите релевантности и тяхното разделяне в различни системни взаимовръзки. Това обръщане обаче съвсем не изисква незаинтересованото отношение на стоящия отвън, да не говорим за това на учения или на философа. Всяко сериозно решение в жизнения свят изправя човека пред една поредица тематични релевантности от хипотетичен характер, които трябва да бъдат тълкувани и разпитвани съобразно тяхното мотивационно влагане в жизнения план. Една теория на проективната дейност и на решенията в жизнения свят изисква анализ на принадлежащите му системи на релевантност. Без една такава теория не е възможно каквото и да е обосноваване на науката за човешкото действие. Учението за релевантностите е следователно от фундаментално значение за теорията на социалните науки.

То е много съществено и от други, още по-важни гледни точки. Първо, задача на социалните науки е да изследват до каква степен различните форми на системите на релевантност в жизнения свят — мотивационната, тематичната и най-вече интерпретативната система — са социално и културно обусловени. Още типизацията на придобитото знание, т. е. на условията, при които проблемите могат да бъдат считани за достатъчно разрешени, а техните хоризонти — за достатъчно проявени, е до известна степен социално и културно обусловена. Не само речникът, но и синтактичната структура на всекидневния разговорен език, „вътрешната форма на речта", както я нарича Вилхелм фон Хумболд, съдържа система на типизации, а с това и интерпретатив-ни релевантности, които са смятани от съответната лингвистична общност за проверени, следователно за безвъпросно дадени, и одобрени като валидни, докато това не бъде променено, и които в процеса на обучение и научаване са предадени на нови членове на групата. Същото важи за различните средства, които всяка култура предоставя за типичното ориентиране в жизнения святи за неговото овладяване независимо дали става дума за инструменти, процедури, социални институции, нрави, обичаи, символни системи или жизнени правила. Всяко знание за тези средства определя мотивационните, тематичните и интерпретационните релевантности, които отделният член на дадената социална група включва в своя запас от знание, а именно като един наложен му или стоящ в рамките на неговите възможности безвъпросно даден „заден фон" (Hintergrund) на неговата индивидуална дефиниция на ситуацията в жизнения свят.

Второ, всяка комуникация с другите в жизнения свят предпоставя една сходна структура най-малко на тематичните и интерпретативните релевантности. Тази сходна структура заема привилегирована позиция в света на непосредствения социален опит, защото общата за партньорите пространствена част от жизнения свят по необходимост прави някои от елементите еднакво тематично релевантни за двамата и защото очевидната даденост на тялото на другия с неговото поле на физиономичен израз в жизнения свят, на неговите жестове, на неговите действия и реакции разкрива поле на интерпретационни релевантности, което иначе не би могло да бъде постигнато в една и съща степен. Проследяването й изучаването на модификациите, които тези общи или сходни системи на релевантност, принадлежащи към ситуациите в света на непосредствения социален опит, претърпяват в прогресивно анонимизиращите се зони на света на съвременниците, в тълкуванията на света на предшествениците, както и в очакванията на света на наследниците, е задача на една философска социология, за която феноменологичният анализ на структурите на жизнения свят трябва да създаде необходимите предварителни условия.

из "Чужденецът"

Невчесани мисли

2010-03-07T15:11:00.000-08:00

Многоизмерността на социалните възгледи

2009-06-02T15:33:00.000-07:00

Даниел Бел е американски социолог и есеист, роден в Ню Йорк на 10 май 1919. Преподава в Харвард (катедра "Изкуство и Литература") и социология в Колумбийския университет. С многобройните си статии е сред от водещите социолози на САЩ и един от пионерите на постмодерното течение .
В третата му книга "Културните противоречия на капитализма" (1976) се долавят песимистични нотки свързани с бързото и зрелищното развитие на консуматорското общество.

За някои Даниел Бел е консерватор и технократ, за други утопист и предшественик на хипи културата.

***

Знаменитият ерудит Самюел Джонсън твърди, че един здравомислещ човек няма да прочете никоя книга ред по ред, от край до край. Той самият пробягвал с поглед по страниците и четял само каквото го интересува, а останалото пропускал.

Това е определен начин да се запознаеш с една книга и той вероятно служи добре на умния читател. Но в днешно време мнозина четат не самата книга, а нещо за нея, обикновено от обзорите. Предвид ограниченията, които налагат медиите и природата на култортата, такова запознанство от разстояние крие опасност. Дори когато книгата съдържа сложна теза, повечето рецензенти (нали са заети, горките) хукват през текста, търсейки да уловят няколко реда, които да резюмират съдържанието, и да намерят етикет, подреждащ автора в удобни ниши на пазарната реклама. И тъй като господстваща тенденция в американската култура е либерална, аргументация, влизаща в противоречие с либерализма, притеснява някои рецензенти. А на автори, критикуващи онези аспекти на съвременната култура, които са евтина претенция за “освобождаване”, често им се слага етикет “неоконсерватори”.
Само по себе си такова клиширане е безмислено, защото допуска, че социалните възгледи могат да бъдат подредени в едно измерение. (Иронията всъщност се състои в това, че тъкмо онези, които се възмущават от “еднозимерното” общество, често имат едноизмерни възгледи за политиката.) В по-широк политически контекст тази фраза е лишена от смисъл, защото типът културна критика, към която се придържам – а смятам, че от подобен характер е критиката на Питър Бъргър и Филип Рийф, - надхвърля широко възприетите категории на либерализма и се стреми да поставя дилемите на съвременното общество в съвсем различна рамка.
Тъй като авторовата гледна точка е от значение за разбиране на неговите намерения, мисля, че няма да сбъркам, ако кажа, че аз съм социалист в икономиката, либерал в политиката и консерватор в културата. Мнозина биха сметнали подобно твърдение за странно, допускайки, че ако някой е радикал в една област, той е радикал във всички останали; и обратното, ако е консерватор в дадена област, трябва да е консерватор и в другите. Такова предположение тълкува погрешно както социологически, така морално природата на тези различни области. Аз смятам, че съществува постоянство във възгледите ми, което се надявам да покажа в този предговор. Ще започна с ценностите към които се придържам, а влседващия абзац ще се обърна към социологическата страна на въпроса.
Относно икономиката: днес обикновено се приема, че икономическата сфера е просто инструментална. Една от темите на тази книга е, че капиталистическото общество, поставяйки ударение върху натрупването, превръща тази дейност в самоцел. Но никой от философите моралисти – от Аристотел и Тома Аквински до Джон Лок и Адам Смит – не отделя икономиката от моралните цели, нито пък смята прозиводството на богатство за самоцел; то по-скоро бива разглеждано като начин за осъществяване на някаква добродетел, като средство да се води цивилизован живот.
Съвременната икономика се е превърнала в “позитивна наука”, която допуска, че преследваните цели са индивидуални и твърде разнообразни, а тя самата разглежда единствено “средствата” или рационалния избор при разпределяне на наличните ресурси сред съперничещи си индивидуални цели. Ценовата система обаче е само механизъм за относително разпределение на стоки и услуги в рамките на възникналия тип търсене. При това търсенето произтича от съществуващото разпределение на доходите. И нещо повече, онова, което в последна сметка определя посоката на икономиката, е ценностната система на културата, в чийто контекст е вплетена икономиката. Икономическата политика може да бъде ефикасна като средство; но тя може да бъде толкова справедлива, колкото формиращата я ценностна система.
Ето по тази причина аз съм социалист в икономиката. За мен социализмът не е статика или пък колективно владеене на средствата за прозиводство. Той е оценка на приоритетите в икономическата политика. Тъкмо поради това смятам, че в тази сфера общността взема връх над индивида по отношение на ценностите, които легитимират икономическата политика. Следователно първата грижа на общността би трябвало да бъде установяване на онзи “социален минимум”, който би позволил на индивидите да водят живот, изпълнен със самоуважение, да се чувстват членове на общността. Това означава съвкупност от приоритети, която гарантира работа на желаещите да работят, известна защита срещу рисковете на пазара и задоволителен достъп до медицинско обслужване.
В тази книга аз възприемам и преинтерпретирам класическото разграничение между потребности и интереси. Потребностите са това, което индивидите имат като членове на “човешкия род”. Интересите са различните желания на индивидите в съответствие със собствените им вкусове и идиосинкразии. Убеден съм, че първото задължение на дадено общество е да посрещне същностните потребности; в противен случай индивидите не могат да бъдет пълноправни “граждани” на обществото. Разбира се думата “потребности” е двусмислена. Навремето Кейнс писа: ,,..вярно е, че потребностите на човешките същества може и да изглеждат неутолими. Но те биват два типа – потребности, които са абсолютни в смисъл, че ние ги изпитваме независимо от ситуацията, в която могат да се намират хората от непосредственото ни социално обкръжение, и такива, които са относителни в смисъл, че ние ги изпитваме само ако удволетворяването им ни възвисява, кара ни да се чувстваме по-висши от заобикалящите ни. Потребностите от втория тип, тези, които удволетворяват желанието ни за превъзходство, могат наистина да бъдат неутолими...но това не важи за абсолютните потребности.”
В тази книга аз проследявам разликата посредством разграниченията, които прави Аристотел и по-късно Тома Аквински. Както посочва Тома Аквински, жаждата за пари не знае предели – ето защо католическата църква налага ограничения върху лихварството и върху свободното ценообразуване. Но потребностите, изразени във вид на храна, облекло, подслон и т.н., имат граници, установени от възможностите на този, който ги използва.
Модерната икономика неволно установява свое собствено разграничение между потребности и интереси: чрез понятието дискреционен доход. Една част от разходите на индивида е относително фиксирана – сумата, необходима за посрещане на определените от самия него базисни (или, в смисъла на Кейнс, абсолютни) потребности. Другата част е променлива: тя може да бъде отложена, да бъде използвана за удволетворяване на различни интереси и често пъти изразходвана за онзи тип дейсности, които са знак за висок статус и стремеж към превъзходство.
Аз твърдя, че социалният минимум е сумата от семейния доход, необходима за посрещане на елементарните потребности. И след като този минимум също е въпрос на културна определеност, той ще се променя с времето. Аз съм също така социалист дотолкова, доколкото не вярвам, че богатството би трябвало да бъде превръщано в прекомерни привилегии в области, където това е неподходящо. Така например, твърдя, че е несправедливо богатство да предоставя прекомерни предимства в областта на здравеопазването, след като това са социални права, които би трябвало да са достъпни за всички. В сферите на богатството, статуса и властта съществуват принципи на справедливо разпределени, които са различни за всяка сфера.
При все това аз съм либерал в политиката – определяйки двата термина в кантов смисъл. Либерал съм, защото смятам, че в политическата система приоритет като действащо лице трябва да има индивидът, ане групата (била тя семейство, кооперация, църква, етническа или малцинствена група). Освен това вярвам, че политическата система трябва да поддържа различето между обществено и частно, така че да не се допуска политизиране на цялостното поведение като в комунистическите държави или пък това поведение да бъде неограничавано както при схващането за ненамеса в частнаъа инициатива в традиционните капиталистически общества.
Обществената сфера се подчинява на принципите на правото, кото се прилага еднакво към всички – поради това тази сфера има процедурен характер: тя не конкретизира отношенията между индивидите; по-скоро третира хората по един и същ начин, отколкото да се стреми “да ги направи” равни. Частна сфера – в морала и в икономиката – е сферата, където съотнасящите се страни вземат свои собствени решения до степен, в която ефектът на излишеството (порнографията в единия случай, замръсяването на околната среда в другия) не разстройва обществената сфера.
Вярвам в принципа на индивидуалното постижение, а не в наследеното или предписано разпределение на социалните позиции. Но аз не съм егалитарист в съвременния, модерен смисъл на думата, според който законът би трябвало да прави хората равни – ситуация, която всъщност не е никакво равенство, а представителство чрез числова квота. Една от причините поради които правя разлика между потребности и интереси, е, че аз не виждам как в икономическата сфера доходите могат да бъдат изравнени. Нстояването за различие в работната заплата – най-силно сред работниците – отразява интуитивното усещане, че разликите в уменията и усилията би трябвало да бъдат различно възнаграждавани. След като веднъж е установен социален минимум, това какво хората ще правят с остатъка от парите си е тяхна работа, така както си е техен проблем как ще действат в сферата на морала, доколкото не засягат обществото. И щом като в социалното съперничество доминира универсализмът, тогава аз съм твърдо убеден, че критерият на заслугата е справедлив принцип за справедливо възнаграждаване на индивидуалното постижение в обществото.
А в кълтурата съм консерватор, защото уважавам традицията; вярвам в разумната оценка за качествата на художествените творби; при това смятам за необходим принципа на авторитета при оценяване стойността на опита, на изкуството и образованието.
Използвам термина култура – както е видно от тази книга – в по-ограничен смисъл от антропологическия миш-маш, който дефинира всеки “формиран начин на живот” като култура, и в по-широк смисъл в сравнение с аристократичната традиция, която ограничава културата до изтънчените и проявления и до високото изкуство. Културата за мен представлява опитът да се предложат непротиворечиви поредици от отговори на екзистенциалните заплахи, пред които се изправят всички човешки същества в хода на своя живот. Поради тази причина традицията в съществена за виталността на една култура, защото тя осигурява приемственост на паметта, която ни учи как нашите предшественици са се справяли със същите екзистенциални заплахи. (Ето защо в Библията се казва: “Ако забравя, Йерусалиме – нека ме забрави десницата ми!”)
Наблягането върху оценката е необходима, за да се предотврати тази безсистемност, която приема всяко “значещо” реживяване за добро и настоява, че “културата” на всяка група е тъкмо толкова валидна, колкото и на коя да е друга. Падението на модерната епоха идва с акцента, който тя поставя върху себеизразяването, и със заличаването на всяко разграничаване между изкуство и живот, така че импулсивното действие, а не разумната дисциплина на въображението се превръща в мерило за удволетвореност. За да бъде значима, една култура трябва да надхвърля настоящето, защото тя постоянно се сблъсква с онези фундаментални въпроси, чиито отговори, посредством набор от символи, осигуряват живото смислово единство на съществуването. След като признаването на традицията в културата и оценката на изкуството (както и изграждането на добре съгласувана образователна система) се постигат чрез научаване, то именно авторитетът – под формата на ерудираност, житейска мъдрост и умело тълкуване – е необходимият пътеводител за обърканите хора. А такъв авторитет се печели само с мисловен труд, не чрез смешение на езиците.
Традиционната позиция, която аз поддържам, е вътрешно последователна, защото изразява убеждението, че всички хора придобиват статуса на граждани чрез икономическия минимум, достатъчен да им осигури самоуважение; чрез принципа на индивидуалното постигане на социална позиция на основата на заслугата, както и чрез приемствеността нажду минало и настояще, за да получи бъдещето рима форма – все необходими условия за цивилизован ред.

из "Културните противоречия на капитализма"

Труповете от Тимишоара

2009-04-13T05:32:00.000-07:00

Жан Бодрияр е роден през 1929 г. в Реймс. Френски социолог, културолог и фотограф, един от най-интерестните мислители на постмодернизма. Редактор на списанията "Utopie" и "Traverses", участник в събитията през май 1968 г. Автор на множество книги, есета и статии, между които: "Система на обектите" (1968), "Общество на потреблението" (1970), "Към критиката на политическата икономика на знака" (1972), "Огледало на производството или критичната илюзия на историческия материализъм" (1973), "Символичната обмяна и смърт" (1976), "Да забравиш Фуко" (1977), "Симулакрум и симулация" (1981), "Фаталните стратегии" (1983), "Прозрачност на злото" (1990).
Основна тема в творчеството му е съотношението на реалността към символичното й публично отражение, във връзка с което въвежда в широка употреба понятията “симулация” и “хиперреалност”. Според Бодрияр, спектакълът или зрелищното представяне на събитията от медиите формира нашата гледна точка за тях, това е нереален образ, който той определя като “хиперреалност”.

Преподава до кончината си на 6 март 2007 г.

***

Изглежда обаче, че вече сме се уморили да подхранваме края на историята със симулакри и че я оставяме да се възвърне към своя ход, че вече сме се уморили от тази дълга симулация на модерност и че с последните събития, включително тези на Изток, сме навлезили във фаза на десимулация. Така войната в Залива и сибитията на Изток са измежду ония като че ли нереални събития, които имат по-малко смисъл в самите себе си, отколкото фактът, че те слагат край на неща, които вече отдавна не са имали смисъл (комунизмът за източните страни, студената война за войната в Залива). В това отношение те все пак са симптоматични събития, ала двойнствени – с непосредствена достоверност (чрез медиите), но с една фундаментална неверифицируемост. Ретроспективно погледнато, същото може да се каже и за много от миналите или скорошните събития – те също не изтъкват вече истината, а достоверността. Информацията прави всичко да бъде достоверно (с други думи, несигурно) – дори миналите факти, дори бъдещите събития. Принципът на достоверността (който същевременно е и принцип на статистиките и сондажите) е заменил критериите за истина и представлява същинският принцип на информацията. Тази несигурност е като вирус, който засяга или заразява всякиа история, всяка новина, всяко изображение, и дори ако те са били изобличени, това е извършено само във възможност, тъй като възможността е част от самата действителност – една отсега нататък несигурна, парадоксална, случайна, хиперреална действителност, прецедена от медиите, отделена от собствената си картина.

Оттук идва и нашият интерес да положим войната в Залива и румънската “революция” на такъв тест за несигурност, да ги прибавим към този сбор от несигурни предмети, чиято достоверност не надхвърля площта на екраните – непосредствено разградими от информацията предмети, скоро след това избелели и забравени, досущ както става с всеки спектакъл.

В случая с румънската революция онова, което предизвика нещо като морално възмущение и постави проблема за скандалната “дезинформация” или по-скоро за самата информация като скандал, бе измамата с мъртвите в Тимишоара.
Всъщност не мъртвите направиха скандала, а режисираното присъствие на труповете в телевизионните кадри, както е ставало някога с присъствието на мъртви души в счетоводните книги. Това е нещо като взимането им за заложници, а и нашето взимане за заложници, в качеството ни на измамени. Шантажът с насилието и смъртта, още повече за една благородна, революционна кауза, бе почувстван като по-лош и от самото насилие, като пародия на историята.
Всички масмедии живеят от предвкусването на една катастрофичност, от една апетитна близост на смъртта. Така една снимка от “Либерасион” ни показва конвой бегълци, “които малко след това ще бъдат атакувани от иракската армия”. Антиципиране на следствията, болнава симулация, чувствена провокация. Същата работа и по CNN с пристигането на ракетите “Скъд”. Нищо не е информация, ако не е преминало през този хоризонт на възможното, през тази истерия на възможното – не в психологически смисъл, а в смисъл на това безсъвестно принуждаване на даденото ни за действително да бъде консумирано като недействително.
На времето, за да изобличат някоя измама, хората казваха: “Това е кино! Това е театър! Това е литература”. Този път, при събитията в Румъния и войната в Залива, можеше да се каже: “Това е телевизия!”.
Фото и кинокартината все още минават през негатив (и прожектив), докато цифровата, синтезираната, телевизионната картина и видеокартината са изображения без негатив, тоест без негативност, без референция. Те са потенциални, а потенциалното е това, което слага край на всяка негативност, на всяка отчетност, реална или събитийна. Оттам заразата на картините, които пораждат сами себе си без референцията на нещо реално или въображаемо, е самата тя нещо потенциално безгранично и това безгранично пораждане води до информацията като катастрофа.
Дали обаче е все още картина онази картина, която отпраща единствено към самата себе си? Във всеки случай тя поставя проблема за своето безразличие към света, а значи и за нашето безразличие към нея, което е политически проблем. Когато телевизията се превръща в стратегическо място на събитието, тя се конструира като убийствена автореференция, става един затворен механизъм. Реалният обект е унищожен от информацията – не просто отчужден, а разрушен. От него остават само следи върху един монитор.
Много от румънските свидетелства говорят за това отнемане на събитието, на живата опитност, която те са имали за него, чрез потъването му в мрежата на медиите, чрез това негово подменено местожителство – телевизионния екран. Тогава зрителите се отъждествяват с “чудаците” от екрана, изживяват тяхната революция като екзотика на картините, сами превръщайки се във външни наблюдатели и туристи в една потенциална история. От мига, в който студиото става център, а екранът единствено място на поява, всички искат на всяка цена да присъстват там, дори хората по улиците се натискат по-близо до снопа от камери (които между другото се снимат една друга). Улицата става продължение на студиото, тоест на не-мястото на събитието, на потенциалното място на събитието. С това самата улица се превръща в потенциално пространство. В място на пълно объркване на маси и медии, объркване на действието и неговия знак в реално време.
Във всичко това не проличава никакво желание за комуникация. Само непреодолимият подтик да бъде заето това не-място, това празно пространство на представлението – екранът. Самото представление (включително политическото пред-ставителство) днес е зона на ниско налягане, която медиите запълват със своите бури – последствията са същите, както при всяко спадане на налягането. Най-високото налягане на информацията съответства на най-ниското налягане на събитието и действителността.
Същата нереланост се вижда и в процеса Чаушеску. Тук скандала е не самата юридическа процедура, а видеолентата, която е неприемлива като единствена, безкръвна следа от едно кърваво събитие. Пред очите на целия свят това събитие завинаги ще си остане подозрително само поради тази сценична злоупотреба, извършена със странно безсрамие. И този скрит съдник, чийто глас сякаш удря обвиняемите, тези обвиняеми, които сме заставени да виждаме, докато те потенциално са мъртви, тези мъртви обвиняеми, които наново биват разстрелвани за нуждите на информацията...

Можем да се запитаме дали актьорите в тази постановка сами не са поискали да станат подозрителни в очите на общественото мнение, дали не са играли, за да съботират собствената си картина. Същевременно с този процес Чаушеску постигна съвършен успех, свидетелствайки в тесен смисъл за функцията на картината, функцията на шантажа, функцията на разубеждаването. Всъщност под сянката на диктатурата, интуицията за тези неща се е изтънчила още повече отколкото при нас. Ние нямаме на какво да ги научим. Защото ако румънците сами сами се дрогираха с тази телевизионна спекулация, която им послужи за революционен допинг, те въвлякоха в своята информационна демагогия и всички западни медии. Манипулирайки сами себе си, те ни накараха спонтанно да нагълтаме тяхната фикция. Ние носим същата отговорност, каквато и те. Или по-точно никой не носи отговорност. Въпросът за отговорността дори не може вече да се постави. Сам безумният дух на информацията подстрекава постановките.
Когато информацията се смесва със своя източник, получава се Ларсенов ефект, както при звуковите вълни – ефект на странични шумове и несигурност. Когато желаният сигнал е максимален (а днес навсякъде желанието за събития е максимално), той прави късо съединение с началните данни и предизвиква ефект на неконтролируем отговор. По тази причина ние всъщност скалъпваме фалшив процес срещу тях, като ги обвиняваме в манипулация и вероломство. Никой не носи отговорност, Всичко се разиграва в дяволския кръг на достоверността. В мътното съзнание на актьорите и медиите е трябвало да се направят достоверни събитията на Изток, да се направи достоверна революцията чрез едно наддаване с мъртъвци. Да се направят достоверни и самите медии чрез обществения резонанс. Оттам и този порочен кръг на достоверноста, чийто резултат е недостоверността на революцията и на самите събития. Логическото навързване на информацията и историята се обръща против самото себе си, въвличайки в своя кръг нещо като намаляване количеството на историческото съзнание.
Посредством войната в Залива американците също не постигнаха нещо по-различно. От прекаленост в своето разгръщане и режисиране, от извънмерно утвърждаване на своята мощ и майсторско владеене на информацията, те лишиха от достоверност и войната, и информацията. Те бяха Юбю на собствената си мощ, така както румънците бяха Юбю на своето безсилие. Прекалеността поражда пародията, която анулира фактите. И така както финансовата спекулация разбива принципа на икономията, спекулацията на масмедиите разбива принципа на политиката и историята.

Обратно на фикцията за обща солидарност, с която са обвити медиите и техните изображения, самите събития притежават все по-малко смисъл, все по-малко реалност отвъд някакъв свой стеснен хоризонт. В пространството на медиите степента на разпространение е максимална, докато показателят за резонанс е нулев. Някога фактите и действията са имали действителен резонанс в едно ограничено поле – полето на органична близост. Европа от XV и XVIII век е общувала по-живо и по-свободно, отколкото телевизионната, взаимодействаща Европа на ХХ век. И този “естествен” хоризонт е гледал към една потенциална всеобщност, докато днес всеобщата заплетеност на информационните образи изостря нашата откъснатост и ни затваря в безразличието ни.
Убеждават ни, че източните режими са се сгромолясали затова, защото са престъпили “естествения и демократичен” закон на информацията. Всичко това ни се представя в светлината на правата на човека – с други думи, нереално и противоестествено. От педесет години насам ние гледаме на тези народи като замаскирани жертви на диктатурата, за които не би имало друг изход освен да се присъединят към нашите чудесни ценности. Като чели ние не сме заложници на една също тъй терористична система, каквато е тяхната – система на течливостта и прозрачността, която слага край на историята със същата ефикасност, с каквато го слага и бюрократичната втвърденост и замръзналост на източните режими. Днес, когато всичко навлезе в прозрачността (гласност!), която, разбира се, ни се показва подправена и натоварена с всички останки от историята, можем едва ли не да съжалим, задето цели народи излизат от своята тъма, макар жестока и тиранична, за да станат пляка на Просвещението, да бъдат привлечени като мушици от изкуствената светлина на нашата свобода, на нашата солидарност без граници и информация без задръжки. Ние, които толкова уважаваме частния живот на индивидите, би следвало да уважаваме и този на народите, както и правото им, противно на всякакъв международен морал, да се измъкнат от този модерен трибунал на информацията, придобиващ облика на инквизиция. Понеже единствено информацията притежава всички права, доколкото тя управлява самото право на съществуване.
Тъкмо цялото това демократично фарисейство на западните страни сега е под прицел благодарение на цинизма на медиите, благодарение на радикалната употреба на информационното средство и радикалното презрение към самата информация, което показаха румънците (тук ги взимаме само като един пример, разбира се). Всъщност те, съзнателно или не, ни дадоха добър урок. Те вкараха в клопка нашата най-хубава технологическа играчка – видеокартината, като я пародираха. Посредством безскрупулната си операция те разрушиха митологията. Дадоха ни добър урок по свобода – не като я постигнаха в действителност, а като ни подхлъзнаха към един фанатизъм на освобождението, изграден напълно според нашите западни изсисквания. Чрез своята революционна постановка те ни пратиха това, което бяхме очаквали от тях, според хитростта на конформизма, който заслепява жертвите си – и ние бяхме заслепени.
Същевременно те ни показаха, че свободата води към открита и цинична манипулация на фактите, докато ние се ограничаваме с някакви срамежливи манипулации. Ние се ограничаваме с моралните и условни форми на свободата, докато румънците ни водят към безусловната, пародийна, пароксична форма на освобождение на картината, на освобождението чрез картина. Защо пък веднъж вече “освободената” картина да няма и правото да лъже? Безспорно това е една от жизнените и функции и е наивно да си мислим, че тя ще тръгне да се освобождава в полза на истината – също толкова наивно, колкото и да си мислим, че румънците са тръгнали да се освобождават в полза на една “истинска” демокрация. Истината е, че освобождението на картината съвсем естествено я тласка по посока на симулацията и че там е същинската свобода. Ако не искаме да приемем това, трябва поне да допуснем тази очевидност: картината, а заедно с нея и информацията, не е свързана с никакъв принцип на истинност или действителност.
Ето я значи международната съвест, изиграна от собствения си идеал и хваната в собствения си капан. Войната в Залива само подсили това ужасно впечатление, че сме отишли толкова далече в симулацията, че въпросът за истината и действителността да не може вече дори да бъде поставян. Но възможно ли е информационният процес и медиите наистина да се отворят? Абсолютно невъзможно е, по простата причина, че самите медии съдържат ключа към своята употреба. Невинноста им е недосегаема, защото “дезинформация” бива вменявана единствено на някакво произшествие, свързано с информацията, без самият неин принцип да бъде поставян за преразглеждане.

Имаше обаче нещо като присъда в тази история с Румъния и подправените трупове все пак ще да послужат за нещо. Можем да се запитаме дали тъкмо чрез изстъплението на тази постановка и чрез симулакрума на своята революция, румънците не изиграха ролята на демистификатори на информацията и нейния принцип. Понеже ако телевизионната картина сложи край на достоверността на събитието, събитието от своя страна трябва да е сложило край на достоверността на картината. Никога вече една телевизионна картина няма да бъде гледана с доверие и това е най-добрата колективна демистификация, която познаваме. Най-хубавото отмъщение срещу тази нова, арогантна мощ – мощта да бъдат провокирани събитията. Кой ще каже каква отговорност трябва да понесе телевизионната продукция на едно фалшиво масово убийство (Тимишоара) спрямо отговорността за извършването на едно действително масово убийство? Тук става въпрос за друг тип престъпление срещу човечеството – изнудването на фантазмите, афектите и доверчивостта на хиляди и милиони хора благодарение на телевизията, става въпрос за престъпление чрез провокация и симулация. Какво е възмездието, предвидено за такова изнудване?
Нищо не е в състояние да поправи това положение и няма защо да храним илиюзии – в “тимишоарския синдром” не е налице нито произшествие, нито дори повод за скандал – тук просто се разкрива (безнравствената) истина за информацията, чието тайно предназначение е да ни заблуждава относно реалността, но също и да ни отнема илюзиите относно реалността. Няма по-голяма грешка от тази, да взимаме реалността за реална, и в този смисъл самото изстъпване на медиите в илюзията ни отваря очите към живота. По такъв начин самата информация се разочарова от своите въздействия, а жестокостта и бива отмъстена от неодобрението и безразличието, което тя поражда.
Така както трябва еда сме безкрайно доволни от съществуването на политиците, които са се нагърбили с тази досадна функция, така дължим почит и на медиите, задето съществуват и са се нагърбили с целия триумфиращ илюзионизъм в света на комуникациите, цялата двойнственост на масовата култура, смесицата от идеологии, целия спектакъл, стереотипите, баналността – и попиват всичко това в работата си. Като същевременно представляват постоянно действащ тест за интелигентност, защото къде другаде освен пред телевизора човек може да се научи да поставя под съмнени всяка картина, всяко изказване, всеки коментар? Телевизията ни натрапва безразличието, дистанцираността, скептицизма, безусловната апатия. Като превръща света в картина, тя приспивая въображението, предизвиква ответни реакции на отвръщение, а и адреналинов удър, водещ до пълно разочарование. Телевизията и масмедиите сами щяха да направят реалността обезверяваща, ако тя бездруго не си беше такава. И това представлява абсолютен напредък в съзнанието или в циничната неосъзнатост на нашата епоха.

из "Илюзията на края или Стачката на събитията"

Медиите под контрол

2009-04-05T09:17:00.000-07:00

Ноам Чомски е професор по лингвистика в Масачузетския технологически институт. Интелектуалната му биография е олицетворение на онова, което се случи през последните тридесет и пет години на двадесети век в областта на теоретичната лингвистика и психолингвистиката. Създател на теорията на генеративните граматики и теорията на формалните езици, Ноам Чомски с впечатляващ размах руши професионалните граници между психология, философия, политика и лингвистика. Не случайно много учени го считат за човека, извършил една от великите интелектуални революции на нашия век.

Ноам Чомски е известен и с това, че е може би единственият учен, чието име се появява по времето на Никсън в списъка на враговете на Белия дом. Активен участник в така наречената „Съпротива“ и брилянтен критик на американския политически живот, Ноам Чомски е автор и на много политически книги, статии и лекции, сред които „Американската Власт и Новите мандарини“, „Културата на тероризма“, „Необходимите илюзии“, „Новият световен ред“, „Писма от Лексингтън“, „Година 501“.

***

Забележителните постижения на пропагандата

"От много години ме занимават два проблема на човешкото познание. Първият е да се обясни как може да се знае толкова много, след като разполагаме с толкова ограничена фактическа информация. Вторият проблем е да се обясни как може да се знае толкова малко, след като разполагаме с толкова много фактическа информация. Първия проблем бихме могли да наречем „проблем на Платон", а втория – "проблем на Оруел" – аналог в областта на обществения и политически живот на това, което би могло да се нарече "проблем на Фройд".

Същността на "проблема на Платон" е добре изразена от Бертран Ръсел в неговите по-късни работи. Там той повдига въпроса: "Как става така, че хората, въпреки краткотрайните си, лични и ограничени контакти със света, са в състояние да знаят толкова много, колкото наистина знаят?".

...Подобно на много други интелектуалци на двадесети век, Оруел е впечатлен от способността на тоталитарните системи да насаждат убеждения, които се поддържат решително и се приемат широко, макар и изцяло лишени от каквито и да било основания и често в пълен разрез с очевидни факти за света около нас.

...При "проблема на Платон" въпросите опират в основата си до науката. ...Проблемът е да се открият обяснителни принципи, често прикрити и абстрактни, които да придадат някакъв смисъл на феномените, изглеждащи на повърхността хаотични, противоречиви, лишени от каквато и да била вътрешна структура. Изследването на "проблема на Оруел" е съвсем различно. Структурите, които са в основата на най-важните феномени на политическия, икономическия и обществения живот, не са чак толкова трудни за разпознаване, въпреки че се полагат доста усилия за завоалиране на фактите. Следователно, изследването на "проблема на Оруел" се състои преди всичко в събирането на факти и примери, които да илюстрират неща, напълно очевидни за рационалния наблюдател дори при повърхностен преглед, да затвърдят извода, че властта и привилегията функционират така, както очаква всеки един рационален ум, и да покажат действащите механизми, довели до наблюдаваните резултати.

..."Проблемът на Платон" е дълбок и интелектуално вълнуващ за разлика от "проблема на Оруел". Но ако не успеем да стигнем до разбирането на "проблема на Оруел", до признаването на неговата значимост в собствения ни обществен и културен живот и да го преодолеем, шансовете на човешкия род да оцелее достатъчно дълго, за да открие отговора на "проблема на Платон" или на други въпроси, които подлагат на изпитание интелекта и въображението, са малки."

из предговора към Knoledge of Language: Its Nature, Origin, and Use. New York, Praeser Publishers, 1986

Обявената тема „Дезинформацията и Войната в Залива" всъщност е малко по-тясна от това, за което бих желал да поговорим. Към нея ще се върна след малко. Искам да предложа да разгледаме дадената тема в по-широк контекст. Контекстът в действителност е свързан с това в какъв свят и в какво общество бихме искали да живеем и още по-конкретно – според кое от значенията на термина демокрация бихме искали да бъде демократично това общество. Позволете ми да започна с противопоставянето на две различни концепции за демокрацията. Едната концепция твърди, че демократично е онова общество, в което хората имат възможността да участват по някакъв смислен начин в управлението на собствените си дела и където средствата за информация са достъпни и свободни. Ако погледнете в речника що е демокрация, ще видите някакво подобно определение.
Алтернативната концепция за демокрацията гласи, че хората трябва да бъдат държани настрана от управлението на собствените им дела, а средствата за информация трябва да са с ограничен достъп и под строг контрол. Може да ви звучи малко странно като концепция за демокрация, но е важно да разберете, че това е по-разпространената концепция. Тя не само действа отдавна, а е развита и като теория. Това е дълга история, водеща началото си от ранните демократични революции в Англия от седемнайсети век, които широко са проповядвали този възглед. Аз възнамерявам да се придържам към съвременността и да кажа няколко думи за това как се развива тази идея за демокрация и защо и как в този контекст се намесва проблемът за медиите и дезинформацията.

Ранната история на пропагандата

Нека започнем с първата съвременна правителствена пропагандна операция. Била е по времето на Удроу Уилсьн. Удроу Уилсън е избран за президент през 1916 г. с предизборната платформа „Мир без победа". Това става точно по средата на Първата световна война. Населението било изключително пацифистки настроено и не виждало никакви причини за въвличането на САЩ в Европейската война. Правителството на Уилсън обаче е било за включване във войната, затова трябвало да направи нещо. Създава се правителствена пропагандна комисия, наречена комисията Крийл, която само за шест месеца успява да превърне едно миролюбиво население в истерична, призоваваща към война тълпа, копнееща да разруши всичко германско, да разкъса немците на парчета, да се бие докрай и да спаси света. Това е изключително постижение и то има по-нататъшно развитие. Същата техника се използва за раздухване на истерията с така наречената Червена опасност. По подобен начин бяха разрушени профсъюзите и се елиминираха такива проблеми като свободата на пресата и свободата на политическата мисъл. Средствата за масова информация и бизнесът в действителност организираха и извършиха голяма част от работата. Успехът е голям.

Сред тези, които вземат активно и ентусиазирано участие, са прогресивните интелектуалци, хора от кръга на Джон Дюи1. Както може да се съди от собствените им писания по онова време, те много се гордеят с факта, че са показали как наричаните от тях "по-интелигентни членове на обществото", т. е. те самите, са съумели да вкарат едно пасивно население във война, като са го наплашили и са предизвикали шовинистичен фанатизъм. Използваните средства са били изключителни. В много случаи са фабрикувани "хунски" жестокости като белгийски бебета с отскубнати ръчички и куп други ужасяващи неща, които все още можете да прочетете в историческите книги. Всичко това е изобретено от британското министерство на пропагандата, чиято цел по онова време е, както то самото заявява на секретни съвещания, "да контролира мислите на целия свят". Но още по-жизнено важно за тях е да контролират мисълта на по-интелигентните членове на американското общество, които да разпространят скалъпената пропаганда и да тласнат миролюбивата страна към истерията на войната. Този механизъм се оказва успешен. И то доста успешен. И дава един урок: държавната пропаганда, когато е подкрепена от образованите хора и когато не е разрешено никакво отклонение от нея, може да има огромен ефект. Това е урок, научен от Хитлер и от много други, и той се следва до ден-днешен.

Демокрация на зрителите

Друга група, която остава много впечатлена от тези успехи, са теоретиците на либералната демокрация и водещите фигури в медиите, като Уолтър Липман например, доайен на американските журналисти, главен критик по въпросите на външната и вътрешната политика. Ако погледнете в събраните му есета, ще видите, че подзаглавията им са от рода на "Прогресивна теория за либералнодемократичната мисъл". Липман е включен в тези комисии по пропагандата и отбелязва техните постижения. Той твърди, че наречената от него "революция в изкуството на демокрацията" може да бъде използвана за "фабрикуване на съгласие", т. е. чрез новите техники на пропагандата да се накара обществото да приеме неща, с които не е съгласно. Според него това е една добра идея, при това необходима. Необходима, защото, както казва той, "общите интереси напълно убягват от общественото внимание" и могат да бъдат разбрани и управлявани единствено от "специална класа" на отговорни хора, които са достатъчно умни, за да схванат нещата. Тази теория утвърждава, че само един малък елит, една "интелектуална общност" може да разбере какви са общите ни интереси, за какво сме загрижени всички ние и че тези неща "убягват от вниманието на широката публика". Това е възглед, чиито корени са далеч назад във вековете. Това е и типичен ленинистки възглед. В действителност той има много близка прилика с ленинистката концепция, според която един авангард от революционни интелектуалци взема държавната власт, като използва за целта народните революции и след това води "глупавите" маси напред към бъдещето, което те не могат да видят, защото са прекалено ограничени и некомпетентни. Теорията на либералната демокрация и марксизмът-ленинизмът се доближават в някои от своите общи идеологически положения. Аз мисля, че това е едно от обясненията защо с годините някои хора с такава лекота преминават от едната позиция на другата, без да усетят, че нещо се е променило. За тях въпросът е на преценка: у кого е силата. Може би се надяват, че ще има народна революция и тя ще им даде държавната власт в ръцете или пък, че няма да има революция и тогава те просто ще работят за хората, които притежават реалната власт – бизнесмените. Но ще вършат едно и също нещо: ще водят масите към един свят, който те са прекалено ограничени да видят сами.

Липман подкрепя това чрез една прекрасно измислена теория за постепенната демокрация. Той твърди, че в една правилно функционираща демокрация има класи от граждани. Съществува класата на гражданите. които трябва да вземат активна роля в управлението на общите дела. Това е „специалната класа". Те са хората, които анализират, изпълняват, вземат решения и управляват в политическата, икономическата и идеологическата сфера. Тази класа съставлява малък процент от населението и въпросът, който я занимава, е как да се погрижи за онези другите. А "онези другите", които са извън групата, т. е. огромната част от населението, Липман нарича "объркано стадо". Ние трябва да се защитаваме от яростта му и да се пазим то да не ни стъпче. И така имаме две функции на демокрацията. На "специалната класа", на отговорните хора е предоставена изпълнителната функция, което ще рече, че тази класа извършва мисленето, планирането и разбирането на общите интереси. "Обърканото стадо" също има функция в демокрацията. И тя, според Липман, е да бъде зрител, а не действащ участник. Но освен тази функция, хората в стадото имат още една – защото все пак говорим за демокрация. От време на време на тях им се позволява да отдадат своите предпочитания на един или друг член на "специалната класа". С други думи позволява им се да кажат: "Искаме ти да си наш водач" или "Искаме ти да си наш водач". И това е така, защото живеем в демократична, а не в тоталитарна държава. Нарича се избори. Но след като са отдали предпочитанията си на един или друг член на "специалната класа", те трябва да се оттеглят и да станат зрители на действието, а не негови участници Така е при "правилно функциониращата" демокрация.

И в това има логика. Зад тази позиция стои даже и впечатляващ морален принцип. Неоспоримият морален принцип е в това, че огромната част от обществото е прекалено глупава, за да разбира нещата. Ако тя се опита да участва в управлението на собствените си дела, просто ще обърка всичко. Ето защо би било неморално и погрешно да й се разреши да стори това. Трябва да опитомим "обърканото стадо", трябва да не му позволим да се разгневи, да стъпче и да разруши нещата. Това е досущ същата логика, според която е неправилно да се позволи на тригодишно дете да притича през улицата. Вие не давате на тригодишното дете такава свобода, защото то не знае как да овладее тази свобода. Затова не бива и да позволявате на "обърканото стадо" да участва в действието. То просто ще обърка нещата.

Оттук следва, че се нуждаем от нещо, което да опитоми "обърканото стадо", и това нещо е революцията в изкуството на демокрацията: фабрикуването на съгласие. Медиите, училищата и масовата култура трябва да бъдат разделени. От една страна, чрез тях политическата класа и онези, които вземат решенията, трябва да създават някакво приемливо чувство за реалност, от друга страна, те самите трябва да насаждат и "правилните" вярвания и ценности. Сега си спомнете, че съществува една неизказана предпоставка. Дори отговорните хора чувстват нужда да крият от самите себе си, че тя е свързана с въпроса как са стигнали до позицията да имат власт да вземат решения. Начинът, по който са го сторили, разбира се, е чрез служене на истинската власт. Хората с "истинска" власт са онези, които притежават обществото и те са една доста тясна група. Ако "специалната класа" докаже, че може да служи на интересите им, то тогава тя става член на изпълнителната група. Това не трябва да се разчува. Хората в нея трябва да са си внушили убежденията и доктрините, които ще служат на интересите на властта. Докато не шлифоват в себе си това умение, те не могат да станат част от "специалната класа". И така, една част от образователната система е насочена към бъдещите отговорни мъже, към "специалната класа". Ценностите и интересите на властта трябва да врастнат дълбоко в тях. Само тогава те могат да станат част от "специалната класа". Останалата част от "обърканото стадо" просто трябва да бъде заблудена. Да се насочи вниманието й към нещо друго. Да се внимава да не навлече неприятности. Да е сигурно, че в най-добрия случай ще остане зрител на действието, отдавайки от време на време предпочитанията си на един или друг от истинските водачи, сред които й е разрешено да избира.

Този възглед е разработен и от много други хора. Всъщност той е доста конвенционален. Например един водещ съвременен теолог и външнополитически критик – Рейнълд Нийбър2, наричан понякога "теологът на истеблишмънта", гуру на Джордж Кенън3 и на интелектуалците около Кенеди – казва, че "рационалността е много строго ограничено умение". Много малко хора го притежават. Повечето просто се водят от емоции и импулси. Тези, които притежават рационалност, трябва да създават необходимите илюзии и емоционално въздействащите свръхопростявания, за да държат наивните, простички хора повече или по-малко в курса на нещата. Това виждане се превръща в съществена част от съвременната политическа наука. През 20-те и началото на 30-те години Херълд Лосуел, основател на съвременната наука за комуникациите и един от водещите американски политически учени, обяснява, че ние не бива да се поддаваме на "демократичния догматизьм", че хората най-добре сами преценявали собствените си интереси. Обаче не е така. Не те, а ние най-добре можем да преценим обществените интереси. Ето защо, според него, именно заради обикновения морал, ние не трябва да им даваме възможност да действат на основата на собствените си погрешни преценки. Това е лесно в така наречената тоталитарна, а впоследствие и милитаристична държава. Просто държите сопата над главите на хората и ако някой мръдне извън строя, я стоварвате върху главата му. Но с това, че обществото става по-свободно и демократично, вие губите тази възможност. Ето защо е необходимо да се обръщате към средствата на пропагандата. Логиката е ясна. За демокрацията пропагандата е това, което е сопата за тоталитарната държава. Мъдро и добро, нали, защото общите интереси отново се изплъзват на "обърканото стадо". То не може да ги схване.

Пъблик рилейшънз

САЩ първи създадоха индустрията на пъблик рилейшънз (връзките с обществеността). Нейното предназначение е да "контролира мисленето на обществото", както твърдят самите й създатели. Те са научили много от успехите на комисията Крийл и от успехите при създаването на Червената опасност и последствията й. По онова време индустрията на пъблик рилейшънз се разраства неимоверно. През 20-те години тя успява за известно време да подчини почти напълно обществото на интересите на бизнеса. Успехът е толкова категоричен, че в началото на 30-те години комисии на Конгреса започват да го проучват. От това разследване идва и повечето информация.

Пъблик рилейшънз са огромна индустрия. Днес тя поглъща около един милиард долара на година. През цялото време нейната цел е да контролира мисленето на обществото. През 30-те години в обществото отново изникват проблеми, подобни по мащаби на тези през Първата световна война. По време на Голямата депресия наемните работници започват да се организират. Всъщност през 1935 г. работниците печелят първата си голяма законодателна победа – правото да се организират, гарантирано от Закона на Уогнър. Това поражда два сериозни проблема. Единият е, че демокрацията започва да функционира лошо. „Обърканото стадо" на практика печели законодателни победи, а не бива да е така. Другият проблем е, че става изобщо възможно хората да се организират. Народът трябва да е разбит на атоми – разделени и самотни. Не се предвижда възможността за организиране на хората, защото в такъв случай те могат да се превърнат в нещо повече от зрители на действието. Всъщност шансът им да станат участници ще се осъществи, ако много хора с ограничени възможности се обединят и стъпят на политическата арена. Това наистина е опасно. Работодателите предприемат решителни действия, за да са сигурни, че тази законодателна победа на наемните работници ще е последната и че това ще е началото на края на "демократичното отклонение" в организирането на народа. Успехът е налице. Това е наистина последната законодателна победа на профсъюзите. От този момент нататък – въпреки че по време на Втората световна война броят на хората в тях нараства – влиянието им спада. И това не е случайно. Властта отделя купища пари, много внимание и мисъл, за да се справи с тези проблеми чрез индустрията на пъблик рилейшънз и чрез такива организации, като Националната асоциация на производителите, Кръглата маса на бизнеса и др. Те веднага се залавят за работа, за да намерят начин да се противопоставят на тези "демократични отклонения".

Първият опит е една година по-късно. В Западна Пенсилвания, в Джонстаун, намиращ се в Долината на мохауките, избухва голяма стачка в стоманолеярния завод Бетлем. Бизнесът опитва нов метод да се пребори с работниците и се справя успешно. Не с чупене на крака или създаване на отряди стачкоизменници – това вече не дава добри резултати, а като използва по-фините и ефективни средства на пропагандата. Идеята е да се намери начин да се настроят хората срещу стачниците, да се представят стачниците като разрушителни, вредни и противостоящи на интересите на обществото елементи. Затова се измислят "общи интереси", наречени „наши" – на бизнесмена, на работника, на домакинята. Всички сме "ние". Ние искаме да сме заедно и да имаме неща като хармония, американска мечта и единство. Но там, навън, са онези лоши стачници, които причиняват неприятности, подриват устоите на хармонията и нарушават същността ни на американци. Ние трябва да ги спрем, за да можем да живеем заедно. „Ръководителят на корпорацията и момчето, което чисти пода, имат общи интереси. Ние можем да работим заедно, да работим за хармонията на американското общество, обичайки се един друг". Такова е в основни линии посланието. Полагат се огромни усилия то да стане публично достояние. В края на краищата, нали това е общността на бизнесмените, а те са тези, които контролират медиите и имат огромни средства. Планът успява и дава доста добри резултати. Дори по-кьсно е наречен "формулата на Долината на мохауките" и го прилагат многократно за проваляне и на други стачки. Наричат го "научни методи за проваляне на стачки" и успяват много ефективно да мобилизират общественото мнение в полза на безсъдържателни и празни лозунги като този за американската мечта, например. Кой би се обявил срещу нея? Или хармонията. Кой е срещу нея? Или да се върнем в нашето време – лозунгът "Да подкрепим нашите войски". Кой е против? Или жълтите панделки4. Кой не е съгласен? Всичко това са абсолютни безсмислици. Всъщност какво означава, ако някой ви попита, дали подкрепяте хората от Айова? Можете ли да кажете: да, подкрепям ги, или не, не ги подкрепям? Това дори не е въпрос. То просто нищо не значи. Именно тук се крие същината на създадените от пъблик рилейшънз лозунги от типа на "Подкрепете нашите войски" Те не означават нищо. Те означават точно толкова, колкото дали подкрепяте хората от Айова. Разбира се, има и подтекст. Подтекстът е – подкрепяте ли нашата политика? Но вие не искате хората да мислят за този подтекст. Това е същината на добрата пропаганда. Трябва да измислите лозунг, срещу който никой не би възразил и всички ще са "за", защото никой не знае какво точно означава, тъй като той не означава нищо. Важното е, че отклонява вашето внимание от друг въпрос, който наистина означава нещо. "Подкрепяте ли нашата политика?" Това е нещото, за което не ви се разрешава да говорите. Говори се: дали подкрепяме войските си. Разбира се, аз не мога да не ги подкрепям. Значи, вие печелите. Това е също като тезата за американската мечта или хармонията. "Ние сме заедно" – празни лозунги, – "присъединете се към нас", "нека да направим Така, че да изчезнат тези лоши хора, които ще развалят нашата хармония с техните приказки за равенство, права и неща от този род".

Това се оказва много ефикасно и действа до ден-днешен. И разбира се, е внимателно обмислено. Хората, които работят в индустрията на пъблик рилейшънз, не са там случайно. Те се опитват да внушават "правилните" ценности. Всъщност те имат концепция каква трябва да бъде демокрацията: тя трябва да бъде система, в която "специалната класа" е обучена да работи за собствениците – хората, които притежават обществото. Останалата част от населението трябва да бъде лишена от всякаква форма на организираност, защото организациите причиняват само неприятности. Хората трябва да седят сами пред телевизорите си и в главите им да бъде набивано посланието, че единствената ценност в живота е да имаш повече предмети за потребление или да живееш като това богато семейство от средната класа, което ти показват, и да имаш прекрасни морални ценности като хармонията и "американската мечта". Няма какво повече да се иска от живота. В главата ти могат да се въртят мисли, че би трябвало да има и други неща в този живот, но като гледаш телевизия – а тя не ги показва – започваш да се убеждаваш, че си луд, щом мислиш така. И след като организирането не е разрешено – а това е страшно важно – няма начин да откриеш дали наистина си луд, или само така ти се струва.

Това е идеалът. Огромни са усилията, които се полагат, за да бъде той постигнат. Очевидно зад него стои някаква концепция. Една от тях е концепцията за демокрация, която споменах. Проблемът е в "обърканото стадо". Трябва да избегнем гнева му и опасността да бъдем стъпкани. Трябва да отвлечем вниманието му. Хората от стадото трябва да гледат Суперкупата, комедии или филми с насилие. От време на време трябва да ги призоваваме да скандират безсмислени лозунги от типа на "Да подкрепим нашите войски". Трябва да бъдат постоянно наплашвани, защото, ако не са достатъчно уплашени и ужасени от всички видове външни, вътрешни и какви ли не още дяволи, току-виж започнали да мислят, а това е много опасно, защото те не са подготвени да мислят. Затова е важно да се отвлича вниманието им и да бъдат изолирани един от друг.

Това е едната концепция за демокрацията. Всъщност, ако се върнем към бизнеса, действително последната законодателна победа на наемната работна сила е Законът на Уогнър през 1935 г. След идването на войната профсъюзите започват да залязват, а заедно с това и свързаните с тях богати традиции на наемния труд. Всичко това беше разрушено. САЩ преминаваха към забележителна форма на общество, управлявано от бизнеса. Това е единственото държавно-капиталистическо индустриално общество, в което няма даже нормален социален договор, какъвто може да намерите в сравнимите с него страни. Като изключим Южна Африка – САЩ са единственото индустриално общество, което няма общодостъпно национално здравеопазване. Не съществува система за осигуряване на минимални средства за оцеляване на хората, които не могат да се сдобиват сами с предмети за потребление. Профсъюзите фактически не съществуват. Други форми на обществени структури на практика няма. Няма и политически партии или организации. "Идеалът" е почти постигнат, най-малкото от гледна точка на структурите. Медиите са под контрола на корпорациите. Всички те имат еднакви гледни точки. Двете партии са всъщност две фракции на голямата бизнес партия. По-голямата част от населението дори не си прави труда да гласува, тъй като това изглежда безсмислено. Хората са изолирани и вниманието им е отвлечено. Поне целта е такава. Водещата фигура в индустрията на пъблик рилейшънз, Едуард Бърнейз, е фактически от комисията Крийл. Той е бил част от нея, научил си е урока там и продължава да развива "фабрикуването на съгласие", което той описва като "есенция на демокрацията". Хората, които са в състояние да "фабрикуват съгласието", са онези, които притежават средствата и властта да го направят – общността на бизнеса – и това са хората, за които вие работите.

Фабрикуване на мнение

Трябва да се подтикне населението да подкрепи външнополитическите авантюра. Като правило народът е миролюбиво настроен точно както по време на Първата световна война. Хората не виждат смисъл да бъдат въвличани във външнополитически авантюри, убийства и мъчения. Така че вие трябва да ги подтикнете. А за това най-напред трябва да ги наплашите. В това отношение самият Бърнейз има добри постижения. Той е човекът, който проведе кампанията по пъблик рилейшънз за Юнайтед Фрут Къмпани през 1954 г., когато САЩ нахлуха в Гватемала, за да свалят едно демократично правителство и да установят на негово място властта на ескадроните на смъртта и убийците. То съществува и до днес благодарение на постоянните инжекции с американска помощ, давани за предотвратяване на демократичните промени, настъпващи там. Необходимо е непрекъснато да се работи и за налагането на вътрешнополитически програми, срещу които обществото има възражения, тъй като няма причини хората да харесват вредни за тях програми. Това също изисква усилена пропаганда. През последните десет години се нагледахме на такива случаи. Рейгъновите програми бяха изключително непопулярни. Дори хора, които гласуваха за Рейгьн, се надяваха в съотношение приблизително две към три, че неговите програми няма да бъдат реализирани на практика. Ако вземете някоя конкретна програма, например за въоръженията, за съкращаването на разходите за социални нужди и т. н., ще видите, че нито една от тях не се радва на някаква обществена подкрепа. Но тъй като хората са изолирани и объркани, те няма как да се организират или да изразят на глас чувствата си, нито пък има начин да разберат, че и други изпитват същите чувства. При анкетиране преобладаващата част от хората казват, че предпочитат парите да се дават за социални нужди, а не за въоръжаване, но те предполагат, че са единствените с такава налудничава идея в главата си. Просто отникъде не са чували същото мнение. И тъй като нямаш начин да се събереш с други, които мислят като теб, за да си помогнете един на друг да се изразите гласно, остава ти единствено да се възприемаш като някакво изключение, "бяла врана". Ето защо просто си стоиш настрана и не обръщаш внимание на нищо. Пускаш си нещо друго, например мачовете от Суперкупата.

И така, до известна степен идеалът е постигнат, но не докрай. Има институции, които досега не е било възможно да бъдат разрушени. Църквите, например. Голяма част от дисидентската активност в САЩ идва от църквите по простата причина, че те съществуват. В Европа лекции за политика обикновено се изнасят пред профсъюзите. Тук това не може да се случи, тъй като, първо, профсъюзите почти не съществуват и, второ, ако съществуват, те не са политически организации. Но църквите ги има и затова за политика се говори тъкмо там. Солидарността с Централна Америка се зароди именно в църквите, главно защото те са единствените съществуващи институции.

"Обърканото стадо" никога не е докрай укротено, така че трябва постоянна борба. През 30-те години то се разбунтува и беше смазано. През 60-те се надигна нова вълна на дисидентство. "Специалната класа" нарече тази вълна "криза на демокрацията". "Кризата", според тях, се състои в това, че големи части от населението започват да се организират, да се активизират и да се опитват да вземат участие в политическия живот. И тук отново се сблъскваме с двете различни концепции за демокрация. В речниците пише, че този процес е напредък на демокрацията. Според господстваща концепция обаче, това е проблем, криза, която трябва да бъде преодоляна. Населението трябва да бъде върнато обратно към апатия, подчинение и пасивност, които са неговото нормално състояние. Ето защо трябва да направим нещо, за да преодолеем "кризата". Предприемат се мерки, но те са без успех. "Кризата на демокрацията" все още е жива за щастие, но не особено успешна в усилията си да промени политиката. Все пак, противно на това, което повечето хора мислят, тя се оказва ефективна за промяната на общественото мнение. Големи усилия се полагат за преодоляването на тази "болест". Един от аспектите на болестта дори получава специално име. Наречен е "виетнамският синдром". Терминът, който се появява някъде около 1970 г., е дефиниран случайно. Рейгъновият интелектуалец Нормън Подхорец го определя като "болезнени задръжки срещу използването на военна сила". Тези "болезнени задръжки" срещу насилието са налице у голяма част от населението. Хората просто не разбират защо трябва да ходим да измъчваме, да убиваме и да изсипваме бомбени килими. Много е опасно, когато населението е обладано от такива "болезнени задръжки" (както и Гьобелс го е разбрал), защото това може да наложи ограничения върху външнополитическите авантюри. Необходимо е, както възкликва един ден Вашингтон Пост, да "внушим на хората уважение към военните добродетели". Това е много важно. Ако искате да създадете общество на насилието, което да използва военна мощ, за да наложи по света целите на собствения си, домашен елит, то трябва да има "правилно" разбиране за военните добродетели и да няма никакви такива "болезнени задръжки" по въпроса за използването на сила. Ето това е виетнамският синдром. Необходимо е той да бъде преодолян.

Изображението като реалност

Необходимо е също така пълно фалшифициране на историята. Това е друг начин да бъдат преодолени "болезнените задръжки" – да направиш така, че когато ние нападаме и унищожаваме някого, да изглежда като че ли всъщност се защитаваме от страшни агресори, чудовища и т. н. Откакто свърши виетнамската война, се полагат огромни усилия за преиначаване на нейната история. Прекалено много хора започнаха да разбират какво наистина стана. Включително много войници и млади хора, които участваха в движението за мир. Това е лошо. Необходимо е да се пренаредят тези лоши мисли и да се възстанови някаква форма на "нормалност", най-вече разбирането, че щом ние правим нещо, значи то е благородно и правилно. Ако ние бомбардираме Южен Виетнам, това е, защото защитаваме Южен Виетнам от някого или по-точно от южновиетнамците, тъй като там няма никой друг. Интелектуалците на Кенеди го наричат "защита срещу вътрешната агресия в Южен Виетнам". Това е фразата, която Едлай Стивънсьн5 използва. Необходимо е тя да се превърне в официална, добре обоснована постановка. Успехът й е голям. Когато притежаваш пълен контрол върху медиите и образователната система – а хората на науката са конформисти – можеш да бъдеш сигурен в това. Пример представлява едно изследване на Масачузетския университет за отношението към кризата в Залива – изследване за мненията, формирани от телевизията. Един от въпросите, зададен по време на изследването е: "Колко виетнамци според вас са загинали по време на войната във Виетнам?". Средната цифра, която посочват днешните американци, е около 100 000 души. Официалната цифра е около 2 милиона души. Действителните жертви вероятно са около 3-4 милиона. Хората, провели изследването, съвсем закономерно повдигат въпроса: "Какво бихме помислили за германската политическа култура, ако на подобен въпрос за броя на загиналите евреи по време на Холокоста, германците отговорят "около 300 000"?" Можете сами да си направите изводи. А какво означава това за нашата култура? Доста неща. Например, че ни карат да преодолеем "болезнените задръжки" срещу използването на военна сила и другите "демократични отклонения". Тук конкретно схемата успява. Така, както и в повечето случаи. Вземете например Близкия Изток, международния тероризъм, Централна Америка – навсякъде картината, която се представя на обществото, има само далечна прилика с действителността. Истината е погребана под купища добре построени лъжи. И в това е големият успех: именно в условията на свобода да спреш заплахата от демокрация. Защото ние не живеем в тоталитарна държава, където всичко се извършва със сила. Нашият успех е постигнат в условията на свобода. Ако искаме да разберем собственото си общество, трябва да се замислим над тези факти. Те са важни за тези, за които има значение в какво общество живеят.

Дисидентската култура

Независимо от всичко, дисидентската култура оцелява. И даже значително се развива от 60-те години насам. През 60-те години тя е в зародиш. Няма протести срещу войната в Индокитай. Те се появяват години след като САЩ започват да бомбардират Южен Виетнам. Дори след разрастването си то е доста ограничено движение - преди всичко студенти и млади хора. С идването на 70-те нещата значително се променят. Разгръщат се големи масови движения: екологичното, феминисткото движение, антиядреното и други. През 80-те разрастването е по посока на движенията за солидарност – нещо ново и много важно в историята на Америка, а може би и на дисидентството по света. Това са движения, които не само протестират, но и фактически се ангажират, често много дълбоко, с живота на страдащите хора по света. Така се научават много неща, които постепенно променят традиционните виждания на по-голямата част от американците. Всеки, който е участвал в подобна дейност в продължение на много години, усеща разликата. Аз самият виждам, че лекции, които сега чета в най-реакционните части на страната – централна Джорджия, източен Кентъки и т. н., – са далеч по-смели от лекциите, които можех да водя в разгара на движението за мир, дори и пред аудитория, принадлежаща към най-активната част на това движение. Сега може свободно да се говори навсякъде. Хората могат да се съгласяват или не, но поне разбират за какво става дума и има общи истини, чрез които можеш да стигнеш до тях.

Това са признаци на цивилизоващия ефект, който е налице въпреки цялата пропаганда, въпреки всички усилия за контрол върху мислите и фабрикуването на общо съгласие. Независимо от всичко хората придобиват способността и желанието да се замислят над нещата. Скептицизмът по отношение на властта нараства и отношението към много, много въпроси се променя. Това става бавно, вледеняващо бавно, но е доловимо и съществено. Друг е въпросът дали това е достатъчно, за да промени събитията по света. Нека вземем един познат пример: прословутата разлика между половете. През 60-те години отношението и на мъжете, и на жените към такива проблеми като "военните добродетели" и "болезнената задръжка" относно използването на военна сила е еднакво. Всички мислят, че да се използва сила за потискането на други хора е правилно. С годините ситуацията се променя. "Болезнените задръжки" се усилват в цялата страна. Но разликата в отношението на двата пола нараства и е вече съществена, според проучванията - някъде около 25%. Какво се е случило? Ами случило се е това, че съществува едно полуорганизирано движение, в което участват жените – феминисткото движение. Организацията оказва своето влияние. Тя означава, че ти си открил, че не си сам. И други имат същите мисли като теб. Можеш да укрепиш вярата в правотата си и да научиш повече. Това са неформални движения, не са като организациите с членство в тях, а се основават на общи настроения, които включват взаимодействие между хората. Ефектът е значителен. Това е "опасно" за демокрацията: ако организациите могат да се развиват, ако хората не са просто залепнали за телевизорите си, в главите им могат да се появят някакви странни мисли като "болезнената задръжка" по отношение на използването на военна сила например. Това трябва да се преодолее, но още не е преодоляно.

Парад на враговете

Вместо да говорим за последната война, нека поговорим за следващата война, защото понякога е по-добре да си предварително подготвен, вместо само да реагираш. В момента в САЩ има една много интересна тенденция. Те не са първата държава в света, която минава по този път. Налице са растящи местни социални и икономически проблеми, бих казал дори катастрофи. Никой, който има власт, не възнамерява да направи нещо, за да ги спре. Ако погледнете вътрешнополитическите програми на правителствата през последните десет години – тук включвам и демократите от опозицията, – в тях няма нито едно сериозно предложение какво да правим с тежките проблеми на здравеопазването, образованието, бездомните, безработицата, престъпността, стремителното нарастване на броя на престъпниците, затворите, разрухата в бедните квартали – с целия спектър от проблеми. Положението става все по-лошо. Само през двете години, през които на власт е Джордж Буш, три милиона, повечето от които деца, са минали под границата на бедността, дългът ни се увеличава, образователният ценз пада, за по-голямата част от населението реалната заплата се е смъкнала някъде на равнището от края на 50-те години и никой нищо не прави. В такава ситуация ще трябва да отвлечете вниманието на "обърканото стадо", защото, ако то започне да забелязва какво става, може и да не го хареса. Възможно е да се окаже, че гледането на Суперкупата и комедийните сериали не е достатъчно. Налага се да го стреснете с врагове. През 30-те години Хитлер го наплаши с евреите и циганите. Ние също имаме своите начини. През последното десетилетие на всеки една-две години се измисля по едно чудовище, срещу което трябва да се браним. Има едно, което всякога е под ръка – руснаците. Винаги може да се защитавате от руснаците. Но те започват да губят привлекателността си като врагове и става все по-трудно да бъдат използвани за тази цел, така че трябва да бъдат измислени нови. Всъщност хората доста несправедливо обвиняват Джордж Буш в неспособност да изрази каква е нашата движеща сила в момента. Не е справедливо. Някъде до средата на 80-те години само ако се унесете – веднага се пускаше старата песен: "Руснаците идват". Но Буш изгуби тази възможност и трябваше да измисли нещо ново Точно както стори това рейгъновият апарат за пъблик рилейшънз през 80-те години. Сега това са международните терористи, наркотрафикантите, пощурелите араби и новият Хитлер Саддам Хюсеин, които заедно са тръгнали да завладяват света. Един след друг, непрекъснато трябва да се появяват все нови и нови врагове. Вие стряскате населението, изпълвате го с ужас, наплашвате го до такава степен, че да трепери и да се бои да пътува. След това спечелвате една "великолепна" победа срещу Гренада, Панама или някоя друга беззащитна армия от Третия свят, която може да бъде разбита с поглед – и точно така стана в действителност. Това носи облекчение – "Ние сме спасени в последната минута". Ето един от начините, чрез които можете да отвлечете вниманието на "обърканото стадо", да го държите под контрол и да му попречите да се огледа и да види какво наистина става около него. Много е вероятно следващият враг да е Куба. Това ще наложи продължаването на незаконната икономическа блокада, а вероятно и изключителния международен тероризъм спрямо нея. Най-голямата международна терористична акция досега, с всички последвали я действия, е операцията "Мангуста", организирана от правителството на Кенеди срещу Куба. Нищо не е в състояние дори приблизително да се сравни с нея, даже войната в Никарагуа, ако тя може да бъде наречена тероризъм. Световният съд я класифицира повече като агресия. Идеологическата офанзива първо създава някое химерично чудовище, а след това и общественото мнение, което е призовано да го разгроми. Разбира се, "чудовището" не трябва да е в състояние реално да се бие. Това би било прекалено опасно. Ако обаче сте убедени, че то ще бъде лесно разгромено, тогава го катурвате и отново всички въздъхват с облекчение.

Това продължава от доста време. През май 1986 г. бяха публикувани мемоарите на освободения кубински затворник Армандо Валадарес. Те бързо се превърнаха в сензация за медиите. Ще ви цитирам няколко отзива. Медиите описват неговите разкрития като "подробен разказ за огромната система от мъчения и затвори, с помощта на която Кастро наказва и унищожава политическата опозиция. Това е вдъхновяващо и незабравимо описание на скотски затвори, нечовешки мъчения, [и] свидетелство за държавно насилие под ръководството на още един от масовите убийци на нашия век, който е създал нов деспотизъм, институционализирал е мъченията като механизъм за социално управление в ада на Валадарес, наречен Куба". Това са Вашингтон Пост и Ню Йорк Таймз в повтарящи се рецензии. Кастро е описан като "диктатор-убиец. Неговите жестокости са разкрити толкова категорично в тази книга, че само най-лекомислените и хладнокръвни западни интелектуалци ще застанат в защита на тирана." – Вашингтон Пост. Не забравяйте – това е разказ за случилото се на един човек. Нека допуснем, че всичко написано е истина. По време на церемонията в Белия дом, отбелязваща Деня за защита на човешките права, авторът е поздравен от Роналд Рейгън за куража си да изтърпи ужаса и садизма на кървавия кубински тиранин. Този човек е назначен за представител на САЩ в Комисията за човешки права към ООН, където му е дадена възможността да върне услугата, като защитава салвадорското и гватемалското правителства от обвинения в жестокости, които са с такъв мащаб, че правят всичко, което той е преживял, да изглежда доста незначително. Ето така стоят нещата.

Избирателна чувствителност

Това се случва през май 1986 г. и разкрива някои аспекти на фабрикуването на съгласие. Същия месец оцелелите членове на групата за човешки права на Ел Салвадор (лидерите й са убити) са арестувани и измъчвани. Сред тях е и директорът й Хербърт Аная. Изпратени са в затвора Есперанца ("Надежда"). Но и оттам те не спират работата си по защита на човешките права. Като адвокати те продължават да вземат свидетелски показания под клетва. В този затвор е имало 432 затворника. 430 от тях се подписват под свидетелските си показания, дадени под клетва. В тях те разказват за мъченията, на които са били подложени: изтезания с ток и други жестокости, включително и един случай, в който е описан подробно мъчителят – американски майор в униформа. Това е едно изключително детайлно и пълно описание под клетва, вероятно уникално с подробностите от камерата за изтезания. 160-те страници доклад, съдържащ дадените клетвени показания на затворниците, е измъкнат от затвора заедно с видеолента, която показва затворници, потвърждаващи описанията на мъченията. В САЩ го донася Марин Каунти Интерфейт Таск Форс. Националната преса отказва да го публикува. Телевизионните станции отказват да го покажат. В Сан Франциско Икзаминър, местния вестник на Марин Каунти, се появява една статия и мисля, че това е всичко. Никой друг не се докосва до този материал. Това е време, в което немалко "лекомислени и хладнокръвни западни интелектуалци" пеят дитирамби в чест на Хосе Наполеон Дуарте и Роналд Рейгън. На Аная не се отдава никаква почит Той не се появява в Деня за защита на човешките права. Не е назначен никъде. Освободен е по време на някаква размяна на затворници и след това е убит, очевидно от силите за сигурност, подкрепяни от САЩ. Почти никаква информация не се появява за този случай. Медиите никога не са се запитвали дали публикуването на жестокостите би спасило живота му.

Така работи една добре смазана система за фабрикуване на съгласие. В сравнение с разкритията в Ел Салвадор, които прави Хербърт Аная, мемоарите на Валадарес са като грахово зърно, сравнено с планина. Но да продължим нататък. А това ни води към следващата война.

Няколко коментара за последната операция. Нека най-сетне се спрем на нея. Позволете ми да започна с онова изследване на Масачузетския университет, което споменах преди малко. В него има няколко интересни заключения. Там на хората се задава въпросът дали смятат, че САЩ трябва да се намесват със сила, за да освободят незаконно окупирани територии и да спрат сериозни нарушения на човешките права. Всеки трети американец мисли, че трябва да го сторим. Да използваме военна сила в случай на незаконна окупация и сериозни нарушения на човешките права. Ако последваме този съвет, ще трябва да бомбардираме Ел Салвадор, Гватемала, Индонезия, Дамаск, Тел Авив, Кейп Таун, Турция, Вашингтон и цял списък от други градове и държави. Във всички тях има случаи на незаконна окупация и сериозно нарушаване на човешките права. Ако сте запознати с фактите, отнасящи се до целия този списък от примери, който нямаме възможност да разгледаме по-подробно поради липса на време, значи добре разбирате, че агресията и жестокостите на Саддам Хюсеин попадат в него. Но те не са най-фрапиращите. Защо никой не стигна до това заключение? Причината е, че никой нищо не знае. При една добре функционираща система за пропаганда, никой не би трябвало да разбере за какво става дума, когато изброявам тези примери. Ако си направите труда да се вгледате, ще видите, че те са доста подходящи. Вземете това: което се случи в същия този период. През февруари, точно по средата на бомбардировките над Ирак, правителството на Ливан поиска от Израел да изпълни резолюция 425 на Съвета за сигурност на ООН, в която той е призован да се изтегли незабавно и безусловно от Ливан. Резолюцията е от март 1978 г. Оттогава е имало още две резолюции, призоваващи Израел да се изтегли незабавно и безусловно от Ливан. Израел, разбира се, не ги изпълнява, защото САЩ го подкрепят. В това време Южен Ливан е тероризиран. Там има камери за изтезания, в които стават ужасяващи неща. Използва се за база при атакуване на други части на Ливан. За тринайсетте години след окупирането на Южен Ливан, оттам е бомбардирана столицата Бейрут, 20 000 души са убити, 80% от тях са цивилни граждани. Разрушени са болници, извършени са други ужаси, грабежи и мародерства. Но всичко е наред, защото САЩ подкрепят Израел. Това е само един случай. В медиите няма нищо по този въпрос. Няма никаква дискусия, че Израел и САЩ трябва да спазват резолюция 425 на Съвета за сигурност на ООН, както и всички други резолюции, нито пък някой призовава да бъде бомбардиран Тел Авив, въпреки че според принципите, подкрепяни от две трети от населението, ние би трябвало да го сторим. В края на краищата това е незаконна окупация и сериозни нарушения на човешките права. Но има и по-лоши примери. Индонезийското нахлуване в Източен Тимор струва живота на 200 000 души. Всички останали изглеждат незначителни на този фон. Индонезия има сериозната подкрепа на САЩ и все още получава значителна дипломатическа и военна помощ. И така нататък, и така нататък.

Войната в залива

Това ви дава представа как функционира добре смазаната система за пропаганда. Хората могат да повярват, че когато ние използваме военна сила срещу Ирак и Кувейт, то е, защото наистина спазваме принципа, че на незаконната окупация и нарушаването на човешките права трябва да се отговаря със сила. Те не осъзнават какво би станало, ако този принцип се приложи спрямо поведението на самите САЩ. Това е зрелищен успех на пропагандата.

Нека се спрем на друг случай. Ако се вгледате внимателно в отразяването на войната от август насам, ще видите, че липсват няколко важни гледни точки. Например, съществува иракска демократична опозиция, която е смела и представлява съществен фактор. Тя, разбира се, работи в изгнание, защото не би могла да оцелее в Ирак. Живее главно в Европа. Това са банкери, инженери, архитекти – такъв тип хора. Образовани са, имат глас и могат да говорят. Според източници на иракската демократична опозиция, миналия февруари, когато Саддам Хюсеин все още беше любим приятел на Джордж Буш и негов важен търговски партньор, те идват във Вашингтон с молба за подкрепа на парламентарната демокрация в Ирак. Отказано им е категорично, тъй като САЩ нямат никакъв интерес от това. В средствата за масова информация няма реакция.

След август става малко по-трудно да не се забелязва тяхното съществуване. През август ние изведнъж се обръщаме срещу Саддам Хюсеин, след като сме го фаворизирали в продължение на много години. Иракската опозиция, която би трябвало да има сериозни съображения по въпроса, би била щастлива да види Саддам Хюсеин изтърбушен и разчекнат. Той е убивал братята им, измъчвал е сестрите им, изгонил ги е от страната. Те са се борили срещу тиранията му през цялото време, през което Роналд Рейгън и Джордж Буш са го потупвали по гърба. Къде са техните гласове? Вземете националните средства за масова информация за периода от август до март и да видим какво ще намерите за иракската демократична опозиция. Няма нито дума. Представителите й обаче имат изявления, предложения, призиви и искания. Ако се вгледате в тях, ще видите, че те съвпадат с тези на американското движение за мир – против Саддам Хюсеин и против войната срещу Ирак. Те не искат страната им да бъде разрушена. Това, което искат, е мирно решение и знаят много добре, че то е постижимо. За пропагандата това обаче е "погрешна" гледна точка и следователно не трябва да й се обръща внимание. Не сме чули нито дума за иракската демократична опозиция. Ако искате да научите нещо за нея, вземете германската или британската преса. Не че те казват много, но не са толкова контролирани, колкото нашата, и все нещо се промъква.

Това е чудесно постижение на пропагандата. Първо, гласовете на иракските демократи са напълно игнорирани и, второ, никой не ги забелязва. Това също е интересно. Населението трябва да е дълбоко надъхано, за да не забележи, че ги няма гласовете на иракската опозиция, да не си зададе въпроса Защо? и да не открие очевидния отговор – защото иракските демократи мислят различно. Техните мисли са в унисон с международното движение за мир и затова са табу.

Нека разгледаме причините за войната. Пропагандата предложи няколко: агресорите не бива да остават ненаказани, а последствията от агресията трябва да бъдат ликвидирани чрез бърза силова реакция. Това са причините – други, практически, не са предложени. Възможно ли е това да са причини за война? Поддържат ли САЩ принципите, че агресорите не бива да остават ненаказани, а последствията от агресията трябва да бъдат ликвидирани чрез бърза силова реакция? Няма да оскърбявам интелигентността ви като разглеждам фактите, но истината е, че този довод може да бъде оборен за две минути от който и да е грамотен юноша. Въпреки това, никой не се опита да го опровергае. Погледнете медиите, свободомислещите коментатори и критици, хората, които свидетелстват в Конгреса, и проверете дали някой се е усъмнил в това, че САЩ отстояват тези принципи. Възпротивиха ли се САЩ на собствената си агресия срещу Панама и настояваха ли за бомбардирането на Вашингтон, за да ликвидират последствията й? Когато през 1969 г. южноафриканската окупация на Намибия беше обявена за незаконна, наложиха ли САЩ ембарго върху храните и лекарствата? Доведе ли това до война? Беше ли бомбардиран Кейп Таун? Не, това доведе до двайсет години "тиха дипломация". По време на управлението на Рейгън и Буш около един и половина милиона души са убити от Южна Африка само в заобикалящите я страни. Забравете какво се случи в Южна Африка и Намибия. Това никак не рани чувствителните ни души. Ние продължихме с "тихата дипломация" и я увенчахме с щедра награда за агресорите. Предоставихме им главното пристанище на Намибия, дадохме им редица предимства с оглед на техните съображения за сигурност. Къде е принципът, който ние поддържаме? И отново – дори децата ще докажат, че това не може да са причините да тръгнем на война, тъй като ние не поддържаме такива принципи. Никой не го направи – това е важното. И никой не се погрижи да посочи извода, който следва, че няма причина да отиваме на война. Никаква. Не е изтъкната никаква причина, която да не може за две минути да бъде оборена от който и да е грамотен юноша. Това отново е запазена марка на тоталитарната култура. Би трябвало да ни плаши, че вътрешно сме дотам тоталитарни, да можем без причина да бъдем докарани до война, без някой да забележи или да се замисли, фактът е поразителен.

Точно преди да започнат бомбардировките, в средата на януари, допитване на Вашингтон Пост и ЕйБиСи разкрива нещо интересно. На хората е зададен въпросът: "Бихте ли се съгласили Ирак да се изтегли от Кувейт, като в замяна Съветът за сигурност разгледа арабско-израелския конфликт?" Около две трети от населението би приветствало подобно решение. Това би сторил и целият свят, включително и демократичната иракска опозиция. И ето, официално е отбелязано, че две трети от американското население е "за". Предполагам, че хората, които са били за такова решение, са мислили, че те са единствените в света с подобни идеи. Определено никой в пресата не каза, че тази идея е добра. Заповедите от Вашингтон са, че ние сме против всякакво обвързване на проблема с други проблеми, т. е. против дипломацията, и затова всички удариха крак по команда и се обявиха против дипломацията. Ако потърсите някакъв коментар в пресата, ще намерите само една колонка от Алекс Кокбърн в Лос Анжелис Таймз. В нея той твърди, че идеята е добра. Хората, които са отговаряли на анкетата, са смятали, че те са единствени, но все пак са казали това, което мислят. Да допуснем, че са знаели, че не са самотни в мислите си, подобно на иракската опозиция. Да допуснем, че са знаели за истинското иракско предложение със същото съдържание. За него е съобщено от високопоставени американски чиновници само осем-десет дни по-рано. На 2 януари тези чиновници съобщават за иракско предложение за пълно изтегляне от Кувейт в замяна на разглеждане в Съвета за сигурност на арабско-израелския конфликт и на проблема с оръжията за масово унищожение. САЩ отказват да разглеждат темата много преди нахлуването в Кувейт. Ако хората са знаели, че такова предложение действително е поставено на масата, че то има широка поддръжка и е разумно, аз допускам, че тези две трети от населението щяха да нараснат на 98%. Налице е още един голям успех на пропагандата. Вероятно никой от тези, които са отговаряли на допитването, не е знаел фактите. Ето защо е било възможно да се продължи с политиката на война без каквато и да била съпротива.

Имаше доста спорове дали санкциите ще имат ефект. Самият директор на ЦРУ участва в дискусията по този въпрос. Няма обаче дискусия по един далеч по-очевиден въпрос: "Дали санкциите вече са дали ефект?" Отговорът е: да, очевидно са имали ефект още в края на август, но в края на декември – със сигурност. Трудно е да се измисли друга причина относно иракските предложения за изтегляне, които са потвърдени, а в определени случаи и съобщени от високопоставени американски чиновници. И така истинският въпрос е: "Дали санкциите вече са дали ефект? Има ли изход от ситуацията? Има ли незабавен изход при условия, които биха били приемливи за голяма част от населението, за света като цяло и за иракската демократична опозиция?" Тези въпроси не са обсъждани и за една добре функционираща пропагандна система е много важно те изобщо да не бъдат поставяни за обсъждане. Това дава възможност на председателя на Националния комитет на Републиканската партия да каже, че освобождението на Кувейт днес не би било възможно, ако на власт беше някой демократ. И никой демократ не може да твърди, че ако той е бил президент, то Кувейт щеше да бъде освободен не днес, а преди шест месеца, без да става нужда да се убиват десетки хиляди хора и без екологична катастрофа. Нито един демократ не би могъл да твърди това, защото никой от тях не отстоява такава позиция. Единствените, които мислят така, са Хенри Гонзалес и Барбара Боксър. Броят на хората, които са на такава позиция, е толкова малък, че може да се приеме, че такива просто няма.

Когато ракетите "Скъд" поразяваха Израел, никой не аплодира. Можем да попитаме защо? В края на краищата аргументите на Саддам Хюсеин са точно толкова "добри", колкото тези на Джордж Буш. А какви са те? Нека вземем Ливан. Саддам Хюсеин казва, че "не може да приеме анексирането". Противно на мълчаливото съгласие на Съвета за сигурност, той "не може да търпи" Израел да анексира Голанските възвишения и Източен Ерусалим. Израел държи Южен Ливан повече от тринайсет години, нарушавайки резолюциите на Съвета за сигурност. През целия този период той атакува други райони в Ливан и все още бомбардира когато си иска по-голямата част от страната. Саддам "не може да търпи това". Може би е чел доклада на Амнести Интернешънъл за израелските жестокости на Западния бряг. Сърцето му "се обливало в кръв". За него "това е непоносимо". Санкциите нямат ефект, защото САЩ налагат вето върху тях. От преговори също няма полза, тъй като САЩ ги блокират Какво друго остава, освен силата? Той чака от години. Тринайсет години в случая с Ливан, трийсет години в случая със Западния бряг. Като че ли тези аргументи са ви познати. Единствената разлика между горепосочените аргументи и тези, които сте чували, е, че Саддам Хюсеин наистина може да каже, че санкциите и преговорите нямат ефект, защото САЩ ги блокират. Но Джордж Буш не може да каже такова нещо, защото санкциите очевидно дават ефект и са налице всички основания да вярваме, че и преговорите ще имат успех – като изключим това, че той самият яростно отказва да ги започне, заявявайки открито, че няма да има никакви преговори. Да сте срещнали някой, който да е отбелязал това? Не. А то е тривиално. И отново всеки един грамотен юноша би го забелязал веднага. Но никой не го посочва, нито един коментатор, нито един автор на редакционни статии. Това също е белег на много добре контролирана тоталитарна култура. То показва как се фабрикува съгласие.

И един последен коментар. Могат да бъдат приведени множество примери. Да вземем идеята, че Саддам Хюсеин е чудовище, което иска да завладее света – тя е широко разпространена в САЩ и съвсем не е лишена от основание. Набивана е многократно в главите на хората. "Той ще завладее всичко". А как той стана толкова могъщ? Ирак е малка страна от Третия свят, без промишлена база. Осем години тя воюва с Иран. Това е Иран след революцията, който увеличи десетократно офицерския си състав и числеността на въоръжените си сили. Ирак има "дребна" подкрепа в тази война. Поддържан е от Съветския съюз, САЩ, Европа, големите арабски страни и от арабските производители на нефт. И въпреки това не успява да победи Иран. И изведнъж – оказва се в състояние да завладее света, факт е, че Ирак е страна от Третия свят със селска армия. Сега се признава, че е имало тонове дезинформация, за неговите укрепления, химическите оръжия и т.н.

Забележете, че се навършва една година, откакто същото се случи и с Мануел Нориега. Мануел Нориега е дребен мошеник в сравнение с приятеля на Джордж Буш Саддам Хюсеин или с пекинските приятели на Джордж Буш, или в сравнение със самия Джордж Буш например. Пред тях Мануел Нориега наистина бледнее. Лош е, но не е мошеник от световна класа, каквито ние харесваме. Той беше превърнат в невероятно страшилище. Щял да ни съсипе, предвождайки нарко-трафикантите. Трябва бързо да нападнем и да го смажем, убивайки няколкостотин или може би хиляда души, връщайки на власт тънката, възлизаща на не повече от осем процента, прослойка на бялата олигархия и поставяйки под контрола на американски офицери практически всеки слой на политическата система. Всичко това трябва да сторим, защото в края на краищата трябва да се спасим, иначе ще бъдем унищожени от това чудовище. Една година по-късно същото се повтаря и със Саддам Хюсеин. Някой да е отбелязал това? Някой да е забелязал какво се случи и защо? Трудно ще намерите такъв човек.

Забележете, че това не се различава много от стореното от комисията Крийл през 1916-1917 г., когато само за шест месеца тя превърна едно миролюбиво население в развилнели се истерици, копнеещи да унищожат всичко германско, за да се спасим от хуните, които късат ръчичките на белгийските бебета. Техниката е може би по-сложна – с телевизия и маса пари, влагани в нея, но все пак всичко е доста традиционно. И да се върна към първоначалния си коментар – аз мисля, че въпросът е не просто в дезинформацията и кризата в Залива. Въпросът е много по-съществен. Той е – дали искаме да живеем в свободно общество, или в нещо, което е форма на самоналожен тоталитаризъм с изолирано "объркано стадо", насочвано нанякъде, уплашено, ревящо патриотични лозунги, боящо се за живота си и почитащо до благоговение лидера, който го "спасява от унищожение". В същото време образованите маси маршируват по команда и повтарят лозунгите, които се очаква да повтарят. Нашето общество се руши и ние ще свършим като наемна въоръжена държава, надяваща се другите да ни платят за разгромяването на света. Това е изборът. Отговорът на тези въпроси зависи много от хора, които са точно като вас и мен.

Лекция, изнесена на 17 март 1991 г. в Кентфийлд, Калифорния.
Българският текст е взет от брошурата "Медиите под контрол"
на издателство AGATA, 1994 г.

Властта на медиите

2009-03-22T06:17:00.000-07:00

Джон Кенет Гълбрайт (1908 – 2006)
По време на дългата си научна и преподавателска кариера роденият в Канада икономист е бил съветник на няколко американски президенти демократи - от Фланклин Д. Рузвелт до Бил Клинтън. Джон Кенеди пък го праща посланик в Индия. Гълбрайт е прочут като убеден защитник на тезата, че правителствата трябва да бъдат активни в решаването на социалните проблеми. Една от най-известните фигури в американските икономически и политически среди, той никога не се е срамувал да се нарече либерал, отбелязва Асошиейтед прес и припомня думите му, че за либералите няма никаква надежда, ако се стремят единствено да имитират консерваторите.
Институционалистът Гълбрайт потвърди, че системите на власт и влияние поддържат обществената структура и така се противопоставяше на неокласицизма, виждащ в абстрактното равновесие и математическото формализиране на отклоненията от това равновесие предметът на изследването на икономиката.
Джон Кенет Гълбрайт оставя зад себе си издадени над 30 книги. В най-известната си творба "Благоденстващо общество" (Affluent Society), в която иронизира манията за икономически ръст и осмива модерните идеи, се ражда и известната му фраза за "конвенционална мъдрост". Той твърди, че макар западното, проамериканско общество да произвежда богати хора, тези хора рядко са истински щастливи, а потребностите на обществото като цяло са пренебрегнати.

***

Властта на печата, радиото и телевизията, както и на религията, черпи сили от организацията. Нейният основен инструмент за принуда, както и при религията, е убеждението – социалното внушение. Имало е период, когато от значение е била личността. Олицетворение на този период били големите повелители на печата, както уважавано били наричани – Адолф Оуч, Джоузеф Пулицър, Уилям Рандълф Хърст, полковник Робърт Ръдърфорд Маккормик, а във Великобритания лордовете Ръдърмеър и Бивърбрук. Радиомрежата била известна с личностите на Дейвид Сарноф и Уилям Плей в Съединените щати и Лорд Рейд във Великобритания. Сега с малки изключения, шефовете на големите вестници и радиомрежи са анонимни. Срещнати случайно на някое светско събрание, те трябва, както например президентът на IBM, да се представят. Когато представят чекове, им се иска паспорт. В печата и по телевизията се появяват множество имена и лица, но много от тях са синтетични личности, създадени от организацията за собствените и цели. Това отразява не реалната, а традиционната роля на личността. Голяма част от информацията, на която се дава публичност чрез телевизията, се разпространява чрез организацията, а не чрез индивида. Понякога лицето, което чете информацията, я вижда за пръв път, ако не се брои краткият преглед преди излизането в ефир. Във всички случаи, репортерът или водещият телевизионното предаване говори в рамките на организационния консенсус. Всички те биват внимателно наблюдавани и ограничавани, въпреки че могат да отричат това в моменти на самооценка. Онези водещи рубрики в големите вестници, които последователно са защитавали своите предпочитания било за въвеждането на смъртна присъда, за масово и действено обуздаване на военната власт или за свобода на абортите, са били винаги гледани с неудобство. В миналото големите фигури от печата са разглеждали печатните си издания като инструменти за убеждаване. Те дори не са сънували, че може да се отдели място за някакво противоположно мнение. В съвременния печат и телевизия се разбира от само себе си, че всяко убедително мнение трябва внимателно да се балансира от друго, противоположно на него.
Собствеността си остава съществена и за печата, и за телевизията. Тъкмо нейната компенсаторна власт поддържа скъпите структури, за които става дума. Но и тук организацията е решаващият източник на валст. И тъкмо социалните внушения, пораждани от организацията и детерминирани от специфичния и характер, постигат и поддържат външно подчинение.
Без съмнение това подчинение е голямо. Доверието, печелено някога от свещеника и в по-малка степен от учителя, днес се печели от говорителя или говорителката, изразяващи мнението на съответната организация чрез телевизията или печата. Позоваването на източника на доверие е универсално и автоматично: «Прочетох го във вестника» или «Видях го по телевизията»…Почти всички политически разговори започват с позоваване на едни или други коментари в печата или по телевизията. Тъкмо за въздействието върху общественото мнение на подобни новини става дума в повечето политически дискусии. Наред със собствеността, възможността на телевизията да убеждава и да внушава едни или други гледни точки е обект на определени финансови сметки. Някога шансовете на кандидатите за политически пост са били оценявани в зависимост от тяхната индивидуланост и линия на поведение. Днес се правят сметки за сравнителните размери на средствата, които те биха могли да съберат, за да осигурят телевизионна реклама.

И все пак съществува по-голяма опасност от надценяване, отколкото от подценяване на властта на съвременните средства за масова информация. Както отбелязахме, налице са ограниченията, налагани от организацията в качеството и на източник на власт. Тъй като организационната преценка е колективна, тя заличава индивидуалните дълбоко и настойчиво отстоявани позиции. Едни убеждания трябва да бъдат съответно балансирани от други. И нито едните, нито другите не въздействат така, както някога са въздействали силните, многократно повтаряни внушения на живото и индивидуланото застъпничество.
Още една и дори по-съществена причина за известни резерви по отношени властта на съвременните средства за масова информация – на телевизията, радиото и печата – е размерът на съвременното услие за убеждаване. Едва ли трябва да подчертаваме, че то е огромно. В резултат на това и имайки предвид ограничеността на човешкия ум и памет, неизбежно е голяма част от информацията да бъде пренебрегвана, а още по-голяма бързо да се забравя. Трайно убеждение не се постига, спечеленият ефект е случаен в зависимост от временно създаденото убеждение – онова, което въздейства на едни, остава равнодушни други. И тук важи поуката, извлечена от случая с религията. Силата на нейното внушение е била огромна, когато е било просто и незасегнато от съмнения, неподкопавано от противоположни възгледи, а и достъпът му до човешкото съзнание е бил монолитен. Същото може да се каже и за съвременните печат, радио и телевизия.
Вече отбелязахме по повод на примера с политика, че след като говори на една аудитория за онова, което тя иска да чуе, и получава съответните аплодисменти, обикновено си прави заключение, че е бил много убедителен, съдейки по нейната реакция. Това е съществен момент от механизма на илюзията за власт, която има значително въздействие и върху средствата за масова информация. Четейки или слушайки за онова, в което те вече са убедени, читателите и слушателите шумно демонстрират своята благоприятна реакция. Това на свой ред се интерпретира като осъществено влияние. То се възприема така дори тогава, когато първоначалното съобщение е било публикувано или излъчено със специалната цел да предизвика подобно одобрение. Нещо повече, в крайни случаи телевизионната станция или мрежа утинява чрез допитване какво най-много желае да чуе и дам види зрителят, отговаря на неговото желание и след това решава, че зрителската реакция е резултат от упражненото от ней идейно въздействие.
Най-сетне, влиянието – осъщественото убеждение – отслабва и от очевидната невероятност на голяма част от настойчиво внушаваното. Това важи особено за телевизията. Непреодолимо недоверие предизвикват както рекламите за високите терапевтични качества на банални лекарствени препарати и за социалната полза от бялото облекло, така и откритият морализаторски тон на амбициозни политици. И тъй като недоверие внушава голяма част от онова, което се вижда и чува, тенденцията е да не се вярва на нищо.
Онова, което е действителен успех, що се отнася до властта на печата и телевизията, е убеждението за съществуването на самата тази власт – възглед, който неизбежно се споделя от участниците в упражняването и. За това вече бе споменато. Самооценката на репортер от Вашингтон или на коментатор от мрежата на радиото и телевизията се подхранва чудесно от разсъжденията на съответния индивид за властта, която той или тя упражняват. Усещането за тази власт намира израз не само в съвсем съриозно величествено позиране, но и в не по-малко сериозните публикации или признания. То се подсилва и от светското ухажване на репортери, издатели, коментатори и есеисти от страна на политици и лобисти, стремящи се да намерят достъп до средствата за масова информация.
Впечатлението за властта, притежавана от средствата за масова информация, се подсилва и от ролята им на своеобразен отдушник на политическа неудволетвореност. Впечатлителният гражданин в днешно време вижда много неща, от които е недоволен. И докато той има достъп до възможността да организира други недоволни и да произнася речи, дотолкова съществува и възможност за достъп до средствата за масова информация. Пишат се статии, изпращат се писма до редактори, благосклонно се приема интервюирането на телевизията. Всичко това допринася за наякаква степен на психическо разтоварване – нещо е направено. За това чувство на осъщественост е важна убедеността във властоеите възможности на средствата за информация.
Най-сетне, съществува и онова, което може да бъде наречено остатъчен ефект. Употребата на принуда в съвременното общество доста западна. С постигането на по-висока степен на социално благополучие запада и силата на принудата, свързана с компенсаторните възможности. По-слаб е натискът на нуждата, а и алтернативите са значително по-многобройни. Онова, което остава, е условната власт. Очевидно е, че печатът, радиото и телевизията имат достъп до нея. Следователно това трябва да е истинската съвременна възможност за проява на власт. Какво друго остава?
Разбира се, никой не би трябвало да подценява властта на средствата за информация. В създадената от тях организация и в упражняваното от тях идейно въздействие се съчетават големият източник и големият съвременен инструмент за власт. Но въпрели това властта на печата и телевизията трябва да се разглежда от съответната критична дистанция. В тази сдържаност е включено и усещането, че по принцип възможностите за упражняване на власт са западнали и че в сравнение с отминали периоди днес подчинението на едни на целите на други е много незначително. Тъкмо контекста на този общ упадък на властта трябва да разглеждаме и опасността от една друга власт – властта на съвременната система от военно ведомства или, по-общо казано, на държавата и на големите корпорации.

из "Анатомия на властта"